Робърт Грейвс - Велизарий

В това време господарката Антонина седеше в преддверието на залата, където Руфин, станал сега знаменосец на Велизарий, разговаряше много любезно с нея. Но на учтивите му забележки тя отвръщаше объркано и разсеяно, тъй като изпитваше, за пръв път в живота си, голямо неудобство. Работата изглеждаше съвсем проста и сигурна, когато я обсъждаха с Теодора в двореца, но сега, ставайки след повикването от съдебната зала, тя почувствува как коленете й треперят, а устата й е пресъхнала.

Господарката се спря по средата на залата и даде знак на своите придружители да въведат първия от трите дара на Теодора — един едър, буен дорест жребец на три години със снежнобяло петно на челото и бели чорапки на четирите крака. Именно тези белези бе имала предвид Теодора, пишейки, че първият й подарък носи неговия цвят. Одобрителен шепот се понесе откъм катафрактите, които бяха застанали почтително до стените на залата с изправени копия в ръка, и откъм стотниците, строени около трибунала. Господарката успя да чуе как Руфин, който бе застанал недалеч от нея, промърмори на себе си:

„Този дар на императрицата сам по себе си затъмнява и трите дара на императора.“

Това бе наистина великолепно животно от прочутата тракийска порода, за която поетът Вергилий споменава в Пета книга на своята „Енеида“.

Жребецът бе отведен в конюшнята и господарката Антонина кимна да поднесат втория подарък. Господарката се тревожеше, да не би да не пристигне навреме, макар че го бяхме изпратили напред веднага след като стъпихме на брега в Антиохия, а после го застигнахме на един ден път след Едеса, но той беше тук — петстотин комплекта брони за конници, изработени в нашите оръжейни работилници в Адрианопол. Теодора знаеше, че към бойните трофеи на Велизарий спадат голям брой персийски коне, и правилно предположи, че той ще присъедини към собствените си войни най-яките от трите хиляди пленници и ще ги направи бронирани конници. Но персийските доспехи, попаднали в неговите ръце, бяха неподходящи, тъй като бяха твърде тънки и прекалено сложни за употреба на бойното поле, така че тези петстотин комплекта представляваха наистина много ценен дар. Отново се понесе одобрителен шепот, когато се видя, че всички стоманени шлемове са украсени с бели пера. Императрицата очевидно умееше да прави подходящи подаръци.

Най-после господарката си върна дар слово и рече:

— Третият дар, сияйни Велизарий, трябва да ти бъде поднесен насаме съгласно нарежданията на нейна светлост моята царствена господарка.

Велизарий не я бе познал, тя бе сигурна в това, защото, когато отговори, гласът му бе хладен и естествен:

— Както благоволи моята благодетелка. Но вие останете, велможи! Сияйната придворна дама ще бъде, надявам се, така любезна да дойде с мен в преддверието, от което току-що влезе, и да ми предаде там третия дар насаме, както е пожелала нейната прославена господарка.

Антонина се поклони и се оттегли в преддверието, последвана от Велизарий, който затвори вратата.

Те застанали един срещу друг безмълвни, докато най-после тя не казала с тих глас:

— Това съм аз, Антонина. Спомняш ли си за мен, танцьорката от пиршеството, което твоят чичо Модест даде в Адрианопол?

Той или не бил забравил нищо, или изведнъж си спомнил и отговорил:

— А това съм аз, все същият Велизарий.

Хванал я за ръцете и така третият дар бил връчен.

Тогава Велизарий казал:

— Предай на царствената си господарка, че откакто свят светува, едва ли някой е получавал по-желани дарове от своята императрица и повелителка и че аз ги приемам с обич и възхищение от великолепния начин, по който тя е отгатнала моите потребности и желания. Ала кажи й също, скъпа ми Антонина, кажи й, че няма да мога да се насладя на третия дар, най-ценния от всички, докато не се завърна от бойното поле, защото съм обвързан с един обет.

— И какъв е този обет, мой мили Велизарий? — запитала го тя.

Той отвърнал:

— Всички мои военачалници и войници, в това число и аз се заклехме над Евангелието, че няма да бръснем лицата си, да съгрешаваме с пиянство, да се женим и да имаме наложници, докато трае войната ни с персите.

— Не можеш ли да помолиш патриарха да те освободи от този обет? — попитала тя.

— Мога, но не искам да го сторя — заради другите, които трябва да останат обвързани от него. Антонина, любима моя, чийто образ крих дълбоко в сърцето си през всичките тези петнайсет години, бъди търпелива и изчакай! Увереността, че когато пристигна в престолния град, там ще ме очаква най-голямата награда на света, не може да не ускори победоносното ми завръщане, а именно такава е волята на императора.