Робърт Грейвс - Велизарий

Бяха им предоставени обширни покои в двореца, където има място за всекиго.

Изминаха десет години, преди Велизарий да се завърне на персийската граница. За това какво се случи на Изток по време на неговото отсъствие и по-специално за новите беди, сполетели нашата скъпа Антиохия, ви обещавам да разкажа с подробности, когато стигна дотам. Дотогава няколко думи ще бъдат достатъчни. Цар Гобад се помина скоро след отзоваването на Велизарий, на осемдесет и три годишна възраст, но не преди да даде заповед за повторно нахлуване в нашите земи. Неговите войски бяха толкова многобройни, че нашите войници бяха принудени да се оттеглят в укрепените си градове, докато персите опустошаваха страната. Тронът на Гобад беше оспорван от трима претенденти — Кавус, законния наследник, едноокия Джамасп, като регент на невръстния си син (самият той нямаше право да претендира за престола поради своя недъг), и Хосроу — най-младия, когото Гобад бе посочил в завещанието си. Хосроу бе избран с бурни овации от Великия съвет и възкачен тържествено на престола. Твърде скоро той премахна братята си, които се разбунтуваха срещу него, заедно с цялата им мъжка челяд. Но дори след това клане Хосроу не се чувствуваше сигурен на трона и реши да търси начини за споразумение с Юстиниан.

И така, тези две очи на света сложиха подписите си под един договор за мир, наречен „вечен“, по силата, на който всички територии, завзети от едната или от другата страна по време на последните войни, трябваше да бъдат върнати на първоначалните им владетели, а Юстиниан се задължаваше да заплати голяма сума за непрестанното поддържане на персийския гарнизон при Каспийските врата — около осемстотин хиляди номизми — и без да разрушава укрепленията в Дара, да оттегли предните си постове в Константина, която не е тъй опасно близо до границата. Имаше и едно доста любопитно условие: философите езичници, избягали в персийския двор от Атина, когато Юстиниан затвори тамошната висша школа (оттогава бяха изминали четири години, а един от тях беше и клетият Симах), ще получат разрешение да се завърнат временно в Ромейската империя без риск да бъдат изложени на преследвания, за да могат да сложат личните си работи в ред и да съберат библиотека от езическите класици за просвещение на самия Хосроу. Юстиниан прие това условие, доволен, че е нанесъл смъртен удар на старите богове не само в Атина, но и във всички свои владения — навсякъде техните древни храмове бяха превърнати в християнски църкви, а съкровищата им бяха конфискувани.

Толкова за Персия. Но Теодора имаше право, като се опасяваше от размирици от страна на двете партии, прав бе и Юстиниан, когато се съгласи да отзове Велизарий, защото, както ще се убедите сега, ако не беше той, императорът щеше сигурно да изгуби трона си и почти сигурно — своя живот.

Необходимо ли е да повтарям онова, което вече съм казвал за злостната омраза между сините и зелените? Впуснали се във все по-ожесточени спорове относно природата на Сина божи, те сякаш се стараеха да оправдаят едно евангелско пророчество. Нали, както съобщава евангелист Матей, Иисус казал на своите дванайсет апостоли, преди да ги изпрати на първата им проповедническа мисия: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й. И врагове на човека са неговите домашни.“ Така беше в много християнски домове в престолния град. Синът и дъщерята можеха да носят синята повязка и да са православни защитници на двете природи, а бащата, майката и снахата да носят зелено и да поддържат едната природа. Сядайки на общата трапеза, те се заливаха един друг с ведра вряла вода или отравяха виното и богохулствуваха с най-учени слова. Ако зелените издигнеха статуя на някой победоносен водач на колесница и напишеха на нея: „За слава на еди-кой си, победител в надбягванията, и за още по-голяма слава на Христа Едноприродния“, сините се събираха през нощта, заличаваха надписа, а после обезглавяваха статуята и я боядисваха в синьо, на което зелените отвръщаха, като например подпалваха една или друга винопродавница, използувана от сините за техен щаб. Движението по улиците не беше безопасно след падането на нощта — нито за лекаря, бързащ да посети своите болни, нито за свещеника, запътил се с по-умерена крачка да даде последно причастие на умиращ, нито за среднощния прелюбодеец, нито дори за най-бедния парий. Банди от разюздани младежи бродеха нощем по улиците, като убиваха и грабеха безразборно, а полицаите бяха или подкупени, или наплашени и се укриваха. Междуособиците не пощадиха дори и мъртвите. Пробиваха нощем гробниците на умрели партийни дейци и спускаха през дупките оловни плочки с изписани върху тях проклятия: