Робърт Грейвс - Велизарий

— Скъпа господарке — прекъснах я аз, — имам още едно предложение. Мисля, че ще мога да погубя окончателно Йоан Кападокиеца. Ако успея и ако ти си припишеш заслугата за това, императрицата сигурно би ти дала всичко каквото поискаш!

— Но как? — попита тя нетърпеливо. — Как би могъл да го направиш?

— Днес следобед в една винопродавница завързах разговор с един нещастен млад човек от Кизик, който страда от изтощителна болест и не му остава много да живее. Заедно с цялото си семейство — стари родители, жена и три невръстни деца — той бил изгонен от дома си по заповед на епископа на Кизик. Пристигнал сам пеша в Константинопол и се явил днес в двореца да потърси правда и помощ, но служителите го изгонили, защото епископът се радва на благоволение в двора. Трогнат от съдбата му, аз му дадох един сребърник и му казах да дойде утре по пладне при статуята на Северовия слон. Не споменах нито моето име, нито името на моя господар, а и никой в тази винопродавница не ме познава.

— Е?

— Дай ми петстотин номизми, господарке, и това ще ми стигне да погубя Йоан Кападокиеца.

— Нищо не разбирам.

— Дай ми парите, и ми се довери за останалото!

— Ако успееш, Евгений, ще ти даря петдесет хиляди и свободата!

— За какво са парите, ако не за да осигурят физически удобства, каквито и сега имам? Какво значи „свобода“, ако не добро отношение, на каквото и сега се радвам? Не, господарке, достатъчна награда за мен ще бъде, ако ти, господарят Велизарий и императрицата се отървете от един стар враг, ако смъртта на твоя баща и мой предишен господар Дамокъл бъде отмъстена и ако именно аз стана причина за помирението между императрицата и господаря Велизарий.

Същата вечер намерих Велизарий в мизерното му жилище. Макар и отслабнал от нов пристъп на маларична треска, той се надигна от постелята да ме посрещне. С усмивка, която прикриваше дълбокото му вълнение, Велизарий попита:

— Не се ли страхуваш от това посещение при мен, Евгений, стари ми приятелю?

— Не, сияйни господарю! — отвърнах аз. — С вестта, която нося, бих дръзнал да мина дори през огъня или през някой стан на българските хуни.

По лицето му се изписа раздразнение.

— Не се обръщай към мен с титли, които ми бяха отнети. Каква е тази вест?

Разказах му, сякаш по собствено усмотрение, всичко, за което бяхме се споразумели с господарката. Изслуша ме с най-голямо внимание — само извика „О!“, когато казах, че жена му е поискала прошка от бога. Накрая му показах държавните документи, съдържащи признанието на Фотий (подкупих преписвача в кабинета на помощник-началника на регистрационната служба да ми ги заеме за един ден). Велизарий ги прочете отначало набързо, после много внимателно, докато най-после се тупна по гърдите и каза:

— Заради необузданата си ревност и голямото си лековерие заслужавам всичко, което се стовари върху главата ми. Но сега, Евгений, е вече много късно, уви! Твоята господарка няма никога да ми прости моето поведение към нея в Дара, дори ако й се извиня за всичко.

Казах му да не губи надежда, защото нещата могат да се уредят. След това повторих съобщението на господарката, но отначало той не можа да повярва в неговата истинност. Накрая каза:

— Ако твоята господарка Антонина наистина е готова да ме изслуша, кажи й, че цялата вина е само моя, но че не друго, а прекомерната ми любов към нея е причината да проявя такава липса на здрав разум!

Същата нощ Велизарий и господарката се срещнаха тайно в неговото жилище. Единствен аз знаех за това. И двамата ме прегърнаха, целунаха ме по бузата и казаха, че ми дължат живота си.

На другия ден се срещнах с младия човек от Кизик под статуята на слона. Дръпнах го в едно усамотено място му казах:

— Тук в тази торба има петстотин златни номизми. С тях твоето семейство ще може да живее прилично до края на дните си. Но за да ги спечелиш, ще трябва да проявиш отчаяна смелост.

— Какво искаш да сторя, благодетелю? — попита той.

— Трябва да убиеш епископа на Кизик. Той е враг на моя господар, чието е това злато.

— Твоите думи ме плашат! — извика той.

— Но защо, след като и без това ти остава да живееш още само няколко месеца и след като с тази си постъпка с един удар ще си отмъстиш за понесената несправедливост и ще осигуриш изпадналото си в беда семейство?

— Кой е господарят ти? — запита той.

— Ще ти кажа без колебание — отвърнах. — Той е Йоан Кападокиеца; понастоящем свещеник в катедралата на Кизик.

Накарах го да повярва, че наистина ще му дам обещаното злато, след като му връчих десет номизми като аванс, той се нае да извърши убийството и радостен, си тръгна.