Робърт Грейвс - Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

— Като отплата за услугата ми, Флак, дали ще бъдеш тъй щедър да ми дадеш конфискуваните пари от Дамаск? Това, горе-долу ще покрие дълга на Ирод към мене — оная измама с търговските кораби, за която ти бях казал преди няколко месеца.

Флак отговорил:

— Аристобуле, ти всъщност не ми направи никаква услуга. Ти стана причина за разрива между мен и моя най-способен съветник, който ми липсва повече, отколкото бих могъл да ти опиша. За да спазя дисциплината като управител, принудих се да го отстраня, а за да запазя честта си, не мога да го повикам обратно; ала ако ти не беше вдигнал шума около подкупа, от това никой нямаше да пострада и аз все още щях да си имам тук Ирод, да ме съветва по сложните местни проблеми, които напълно объркват простодушен западняк като мене. Това му е в кръвта, разбиращ ли? Всъщност аз съм живял в Изтока много по-дълго от него, но той инстинктивно се справя в случаи, в които аз се чудя какво да сторя.

— А какво ще кажеш за мене? — запитал Аристобул. — Не мога ли да заема мястото на Ирод?

— Ти ли, нищожество такова? — креснал възмутеният Флак. — Ти нямаш замаха на Ирод. И нещо повече — никога не ще го постигнеш. Това ти е толкова ясно, колкото и на мене.

— Ами парите? — запитал Аристобул.

— Те не са за Ирод, още по-малко пък са за теб. Но за да не разваляме отношенията, ще взема да ги върна в Дамаск.

Така и сторил. Дамаскинците сметнали, че е полудял.

След около месец Аристобул, бидейки в немилост в Антиохия, решил да се установи в Галилея, където имал имение. Делели го само два дни път оттам до Ерусалим — град, който обичал да посещава на всички еврейски религиозни празници, понеже бил по-религиозен от другите си роднини. Ала не искал да вземе със себе си в Галилея всичките си пари, защото, ако случайно станело тъй, че да се спречка с чичо си Антипа, можело да се види принуден да бяга набързо, от което Антипа щял да се обогати. Затова решил да прехвърли по-голяма част от кредита си от едно банково сдружение в Антиохия в друго, в Рим, и ми писа като на доверен семеен приятел, упълномощавайки ме да вложа парите му в поземлена собственост при пръв удобен случай.

Ирод не можел да се върне в Галилея: а бил се скарал и с чичо си Филип, тетрарха на Башан, заради някакъв имот на баща му, който Филип си бил присвоил; а пък управител на Юдея със Самария — защото най-големият чичо на Ирод, царят, бе отстранен за некадърно управление още преди няколко години и царството му бе обявено за римска провинция — беше Понтий Пилат, един от неговите кредитори. Ирод не искал да се оттегли завинаги в Идумея — не бе любител на пустините, — но и вероятността многобройната еврейска колония в Александрия, Египет, да го посрещне радушно, била твърде малка. Александрийските евреи спазват много строго религиозните си обичаи, дори по-строго и от сънародниците си в Ерусалим, ако това изобщо е възможно, а Ирод след продължителния си живот в Рим се бе поотпуснал, особено по отношение на храната. Доколкото знам, на евреите им е забранено от техния древен законодател Мойсей да ядат някои месни храни от хигиенични съображения; и то не само свинско — човек би могъл някак си да оправдае въздържанието от свинското, — но и питомни и диви зайци и други съвсем хубави меса. А пък и онова, което ядат, трябва да бъде убито по определен начин. Дива патица, утрепана с камък от прашка, или дива птица, чиято шия е била извита, или дивеч, застрелян с лък и стрела, са им забранени. Всяко животно, което ядат, трябва първо да бъде заклано, а след това кръвта му да изтече докрай. Сетне тъй също всеки седми ден за тях е ден на пълна почивка: дори и на домашните слуги не е позволено да вършат каквато и да е работа — да готвят и да палят пещта. Освен туй имат дни за национален траур в памет на древни бедствия, които често съвпадат с римските празненства. Докато беше в Рим, за Ирод бе направо невъзможно да бъде едновременно верующ евреин и виден член на висшето общество; и той бе избрал презрението на евреите пред онова на римляните. Решил изобщо да не опитва Александрия и да не губи повече време в Близкия Изток, където всяка врата изглеждала затворена за него. Оставало му или да потърси убежище в Партия, където царят щял да го приветствува като полезно оръдие в своите кроежи срещу римската провинция Сирия, или да се върне в Рим и да се остави под покровителството на моята майка: струвало му се, че все пак някак си ще може да се оправдае за недоразумението с Флак. Отхвърлил Партия, защото да иде там, означавало да скъса напълно със стария си начин на живот, а и понеже вярвал повече в мощта на Рим, отколкото в тази на Партия; освен това същинско безразсъдство щяло да е, ако се опита да прекоси Ефрат — границата между Сирия и Партия, — без да има пари за подкупване на граничните стражи, които имали заповед да не пропущат ни един политически беглец. Затова накрая избрал Рим. А стигнал ли е там благополучно? Ще чуете. Нямал в себе си пари да заплати дори за превоза с кораба — в Антиохия живеел и кредит и много разкошно; и макар Аристобул да бил предложил да му заеме толкова, че да стигне до Родос, той отказал да се унижи, като приеме. Освен това не искал да рискува и да потегли с, кораб надолу по реката Оронт, от страх да не бъде задържан и пристанищата от някой кредитор. Изведнъж се сетил за някого, който можел да му заеме незначителна сума, а именно един бивш роб на неговата майка, която го завещала на майка ми Антония (когото моята майка бе освободила и настанила като търговец на зърнени храни в Акра, крайморски град, южно от Тир: той й плащаше процент от печалбите си и доста се бе замогнал. Ала трябвало да се премине през земята на сидонците, а Ирод всъщност бил приел подарък както от сидонците, тъй и от дамаскинците, та се страхувал да не им падне в ръцете. Изпратил един доверен освобожденец да поиска заема от оня човек в Акра, а сам се предрешил и избягал от Антиохия, поемайки на изток, посока, в която никой не го очаквал да тръгне, и така се измъкнал от преследвачите. Щом стигнал в сирийската пустиня, направил голям завой в южна посока, върху крадена камила, заобикаляйки Башан, тетрархата на чичо си Филип, а и Петра (или както някои я наричат — Гилеад, плодородната трансйорданска територия, над която, както и над Галилея, управлявал чичо му Антипа) и минал по далечния бряг на Мъртво море. Пристигнал благополучно в Идумея, където бил посрещнат радушно от сънародниците си, и зачакал в същата оная пустинна крепост освобожденеца с парите. Освобожденецът успял да вземе заема — двайсет хиляди атически драхми: тъй като атическата драхма е по-скъпа от римския сребърник, това се равнявало на около деветстотин златици. Или поне толкова дал срещу Иродовата полица; и сигурно щял да пристигне с всичките двайсет хиляди драхми, ако житарят от Акра не бил задържал две хиляди и петстотин от тях, с колкото според него Ирод го бил измамил преди няколко години. Честният освобожденец се страхувал, че Ирод ще се разгневи, загдето не е донесъл цялата сума, но Ирод само се засмял и казал: