Робърт Грейвс - Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

В моменти на благополучие той ставал все по-мрачен и по-мрачен, сякаш си спомнял със съжаление за изминалите тежки дни на беднотия и позор; дори като че се мъчел да ги върне, натяквайки на Ирод, че ако продължава да живее така (все едно за какво ставало дума), ще се провали. Но във всеки случай сега поне нещата били такива, че правели от Силас най-верния другар. Той подхвърлял шеги на моряците и разказвал на децата дълги, объркани истории за военните си подвизи. Киприя, която обикновено се дразнела от досадния Силас, се засрамила от грубостта си към този приятел със златно сърце.

— Възпитана съм с еврейска предубеденост към самаряните — казала на Силас — и ще ми простиш, дето ми трябваха толкова години, за да я преодолея.

— И аз ще помоля за твоята прошка, принцесо — отвърнал Силас, — прошка за откровените ми думи. Но такъв съм си. Ще си позволя свободата да кажа, че ако вашите еврейски приятели и роднини бяха, общо взето, малко по-смирени и малко по-великодушни, щях повече да ги обичам. Веднаж един мой братовчед пътувал по работа от Ерусалим за Ерихон. Срещнал някакъв беден евреин, който лежал край пътя ранен и гол под жежкото слънце. Ограбили го разбойници. Братовчед ми почистил раните му, превързал ги, доколкото можал, и го пренесъл със своето животно до най-близката странноприемница, където му предплатил и стая, и храна за няколко дни — стопанинът поискал предплата, — а после, на връщане от Ерихон го посетил и му помогнал да се върне у дома си. Всъщност това не е кой знае какво — ние самаряните сме си такива. На братовчед ми не му е струвало повече от една надница. Смешното било, че трима-четирима заможни евреи — между тях и един равин, — които братовчед ми срещнал да яздят насреща му, малко преди да срещне ранения, сигурно са го видели да лежи край пътя; но понеже не им е бил роднина, отминали го и продължили, макар той да охкал и най-жалостиво да молел за помощ. Ханджията — и той бил евреин. Той казал на братовчед ми, че разбирал защо пътниците не са помогнали на ранения: ако вземел да умре в ръцете им, щели да се осквернят ритуално от докосването на трупа, което пък щяло да донесе големи беди и на тях, и на семействата им. Равинът, обяснил ханджията, както изглежда, отивал в Ерусалим да се моли в храма; той най-малко от всички можел да рискува подобно омърсяване. Е, слава на бога, аз съм самарянин, човек с прям език. Казвам, каквото и мисля. Аз…

Ирод го прекъснал:

— Мила ми Киприя, чуваш ли каква поучителна история? А иначе, ако бедният човечец беше самарянин, нямаше да има достатъчно пари, за да стане нужда разбойниците да го ограбват.

В Александрия Ирод, придружен от Киприя, от децата и от двамата войници, отишъл при главния съдия на тамошната еврейска колония — или както се наричал, алабарх. Алабархът отговаря пред управителя на Египет за доброто поведение на своите едноверци. Трябва да следи да си плащат данъците, да не участвуват в улични сблъсквания с гърците и в други размирици. Ирод поздравил алабарха учтиво и веднага му поискал заем от осем хиляди златици, предлагайки му срещу това да използува влиянието си в императорския двор в полза на александрийските евреи. Казал, че император Тиберий му бил писал, умолявайки го незабавно да се завърне в Рим, за да го съветва по източните въпроси, и че в резултат на това той напуснал Идумея, където бил поканен на гости при братовчеди, набързо и с малко пари. Римските телохранители се сторили на алабарха доказателство за истинността на Иродовия разказ и той сметнал, че наистина ще бъде полезно да си има влиятелен приятел в Рим. Напоследък станали размирици по вина на евреите и доста гръцко имущество пострадало от това. Имало опасност Тиберий да поиска да ограничи привилегиите им, които били значителни.

Алабархът Александър беше стар приятел на моето семейство. Изпълнявал бе длъжността управител на големи имоти в Александрия, завещани на майка ми от моя дядо Марк Антоний, които Август, заради баба ми Октавия, й бе позволил да наследи, макар да бе забранил повечето от другите дарения. Майка ми донесла тези имоти като зестра на баща ми, когато се омъжила за него, а те минаха към сестра ми Ливила, която ги даде зестра на Кастор, сина на Тиберий, при женитбата си с него; но Ливила скоро ги продаде, защото водеше разточителен живот и й трябваха пари, та алабархът престана да се грижи за тях. След това кореспонденцията между него и семейството ни постепенно се прекъсна; и макар майка ми да бе използувала влиянието си пред Тиберий, за да го въздигне на настоящия пост, и все още да се предполагаше, че е добре настроена към него, алабархът не бил съвсем сигурен доколко може да разчита на нейната подкрепа, ако бъде замесен в политически неприятности. Но той знаел, че Ирод на времето е бил близък приятел на семейството и бил готов да му заеме пари, ако бил сигурен, че Ирод все още е в добри отношения с нас; обаче не бил сигурен. Подпитал Ирод за майка ми, а Ирод, който предвидил нещата много точно и бил достатъчно умен да не спомене името й пръв, отвърнал, че тя е в отлично здраве и настроение, както личало от последното й писмо. Носел в себе си, уж случайно, едно нейно сърдечно писмо, писано му, преди той да напусне Антиохия, в което мама му разказвала доста подробно новини от семейството. Подал го на алабарха да го прочете; алабархът останал много по-сащисан от него, отколкото от телохранителите. Но накрая в писмото се изразявала надеждата, че Ирод най-сетне се е установил като полезен политически съветник в обкръжението на нейния уважаван приятел Флак, а пък алабархът тъкмо бил научил от приятели антиохци, че Флак и Ирод са се скарали, и освен това нямало как да се увери, че Тиберий наистина го е поканил — Ирод не предложил да му покаже Тибериевото писмо. Колебаел се да му даде ли парите, или не. И тъкмо се решил, един от пленените войници, който поразбирал иврит, казал: