Робърт Грейвс - Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

А после продължи:

— Когато най-сетне застанах на носа на нашия чудесен кораб, който вече бе престанал да се мята и подхвърля, глух към благодарностите и похвалите на оздравяващите моряци — когато, казвам, съзрях Неаполския залив, проснат лъчезарен срещу ни, и бреговете му, искрящи от красиви храмове и вили, над него извисен могъщият Везувий, окръжен от пухкави облаци като домашно огнище — тогава, признавам, заплаках. Осъзнах, че се връщам у дома, в моята първа и най-мила родина. Помислих за всички обични римски приятели, от които тъй дълго бях разделен, и най-вече за тебе, най-учена и хубава и благородна Антония — и за теб естествено, Клавдий, — колко щастливи ще бъдем да се поздравим отново. Но първо, знаех, трябваше да се подредя както подобава. Щеше да е недостойно за мен да се явя на прага ви като просяк или беден клиент, умоляващ за помощ. Още щом слязохме на брега и като осребрих платежната заповед на алабарха в една неаполска банка, веднага писах на императора в Капри с молба да ми позволи аудиенция. Той склони най-великодушно, заявявайки, че с радост е научил за благополучното ми завръщане, и на другия ден си поговорихме много обнадеждващо. Съжалявам, но трябва да призная, че се видях принуден — защото отначало беше в твърде мрачно настроение — да го развлека с някои азиатски истории, които не бих си позволил да повторя тук от уважение към вашата скромност. Но нали го знаете императора: много е остроумен и вкусовете му са най-всестранни. Та когато му разправих една много типична история от този вид, той ми каза:

„Ироде, ти ми харесваш. Искам да ти възложа една много отговорна работа — възпитанието на единствения ми внук, Тиберий Гемел, който живее при мене. Като близък приятел на покойния му баща, уверен съм, че не ще ми откажеш, и вярвам, че момчето ще се привърже към теб. Той е, казвам ти го с прискърбие, мрачно, меланхолично момченце и му трябва някой весел, жив, по-възрастен другар, по чийто пример да оформя себе си.“

Прекарах нощта в Капри и на утринта императорът и аз бяхме по-близки от всякога — той пренебрегна съветите на лекаря си и пи с мене през цялата нощ. Казах си, че най-после съдбата ми се е усмихнала, когато внезапно единственият конски косъм, на който дамоклиевият меч тъй дълго се бе крепил над нещастната ми глава, успя да се скъса. До императора се получи писмо от оня идиот, управителя на Антедон, в което съобщаваше, че бил издал заповед за арестуването ми заради неизплатения към императорската съкровищница дълг от дванайсет хиляди златици и че аз съм „избягнал ареста с хитрост“ и съм се измъкнал, отвличайки двама от неговите войници, които още не се били завърнали и сигурно били умъртвени. Уверих императора, че войниците са живи, че са останали на кораба ми без мое знание и че никаква заповед за арестуване не ми е била връчвана. Може би са ги пратили да ми я връчат, казах, но са решили да се поразходят до Египет. Във всеки случай открили сме ги сред товара, когато вече сме приближавали Александрия. Уверих императора, че от Александрия съм ги върнал в Антедон, за да бъдат наказани.

— Ирод Агрипа — обади се майка ми строго, — това е била умишлена лъжа и аз се срамувам заради теб.

— Не толкова, колкото аз се срамувам от себе си оттогава насам, господарко Антония — рече Ирод. — Ти неведнъж си ми казвала, че най-добрата политика, това е честността. Но в Изтока всички лъжат и човек вярва само една десета от казаното и очаква от слушателите си да сторят същото. За миг бях забравил, че се намирам в страна, където се смята за непочтено да се отклоняваш дори на косъм от чистата истина.

— А императорът повярва ли ти? — запитах аз.

— Надявам се, от цялото си сърце — каза Ирод. — Запита ме: „Ами какво ще кажеш за дълга си?“ Отвърнах, че това е бил заем, взет по всички правила и срещу гаранция от личната хазна на императора, и че ако е била дадена заповед за арестуването ми поради това, то сигурно е дело на оня предател Сеян: казах, че ще говоря с ковчежника веднага и ще уредя работите с него. Но императорът рече: „Ироде, ако оня дълг не се погаси в срок от една седмица, няма да станеш възпитател на внука ми.“ Знаеш го колко е строг за дългове към императорската хазна. Казах колкото се може по-небрежно, че непременно ще го изплатя за три дни. Но сърцето ми беше тежко като олово. И затова веднага ти писах, скъпа ми благодетелко, мислейки си, че може би…

Майка ми повтори:

— Много, много погрешно си постъпил, Ироде, като си наприказвал на императора такива лъжи.