Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

На сутринта видях, че палатката е доста обширна и е пълна с легла, заети от млади палестинци. Постепенно започнах да разбирам къде съм и какво става. Интифадата бе война на деца, а палатката — детска болница, разположена на около петстотин метра от лагера.

В края на деня чухме далечни изстрели. После заприиждаха ранените.

На третия ден дойде израелска линейка. Искаха да ме настанят в удобна стая в Ерусалим, докато се възстановя напълно и отпътувам за родината си. Отказах. Час по-късно делегация от туристическото бюро ми предложи по-добър хранителен режим и по-меко легло. Отново отказах. Не от солидарност с арабите, а защото палатката бе единственото ми възможно убежище — зареденият ми глок все още бе скрит под дюшека. Израелците ме накараха да подпиша декларация, че всичко, което ми се е случило и може да ми се случи в окупираните територии, си остава за моя сметка. Подписах. Затова пък им поисках нова кола под наем.

След като си отидоха, внимателно свалих превръзката от устата си. Бях отслабнал. Кожата върху скулите ми бе силно опъната. На брадичката ми дълъг белег образуваше нещо като втора долна устна. Замислих се за това ново лице, после за личността ми, която не спираше да еволюира — факт, който ми вдъхваше трескав и самоубийствен оптимизъм. Струваше ми се, че след отпътуването ми на 19 август бях преживял някакъв вътрешен апокалипсис. За няколко седмици се бях превърнал в анонимен пътешественик, който се подлагаше на страшни рискове, но се чувстваше възнаграден от новооткритата реалност. Впрочем Сара ми бе казала, че съм „никой“. Пръстите ми, от които не можеха да се снемат отпечатъци, бяха символ на новата ми свобода.

Замислих се и за „Единен свят“. Подозренията ми явно бяха безпочвени. През последните дни си бях създал мнение за организацията — нямаше и следа от манипулации, престъпни хирургически операции и търговия с органи. Хората от „Единен свят“ наистина се оказаха лекари доброволци, които упражняваха професията си професионално и всеотдайно. Макар организацията непрекъснато да се бе оказвала на пътя ми, макар Сиков най-вероятно да се е правел, че работи за нея, макар Макс Бьом по неясни причини да й бе завещал богатството си, тезата за търговия с органи не водеше доникъде. И все пак, трябва да имаше някаква връзка. Сигурен бях.

На 10 септември Кристиан Лодемберг, един от швейцарските лекари в „Единен свят“, ми свали конците и аз веднага успях да кажа няколко думи. Същата вечер обясних на Кристиан, че съм орнитолог и съм тръгнал по следите на птиците. Кристиан ме изгледа скептично.

— Има ли щъркели насам?

— Щъркели ли?

— Онези черно-бели птици.

— А! Не, в Наблуз няма щъркели. Трябва да отидете в Бейт Шехан, в долината на река Йордан.

Разказах му за пътуването си и за спътниковото проследяване на птиците в Европа и Африка.

— Говори ли ви нещо името Михаил Сиков?

— Не, нищо.

Подадох му паспорта на убиеца.

— Познавам го — каза той, след като разгледа снимката. — Откъде имате този документ?

— Какво знаете за него?

— Почти нищо. Навърташе се насам. Имаше нещо съмнително в този тип.

Кристиан помълча и добави:

— Убили са го в деня, когато ви раниха.

Кристиан ми върна паспорта.

— Нямаше лице. Получил бе шестнайсет куршума в главата. Изстреляни от упор. Никога не съм виждал такова нещо. Куршумите бяха за четирийсет и пет милиметрово оръжие, каквото не се среща често по тези места. Единственото, на което съм попадал, е скрито под дюшека ви.

— Откъде знаете?

— Порових се.

— А кога открихте Сиков?

— Веднага след вас, на няколко преки по-надолу. В бъркотията никой не е направил връзка с вас. Отначало сметнахме, че е разчистване на сметки между палестинци. После разпознахме дрехите, оръжието, всичко. Анализът на пръстовите отпечатъци — в „Единен свят“ всичко е картотекирано — потвърди идентичността на българина. При аутопсията откриха няколко куршума в черепната кутия. Прочетох доклада, който беше поверителен, и разбрах, че има нещо гнило. Първо, самата смърт беше доста мистериозна. Освен това ставаше дума за човек, чиято роля бе неясна. Обяснихме на полицията, че става дума за злополука с човек от нашата организация, а ние сме защитени от ООН. Така че ченгетата си затвориха устата и никой повече не чу нито за убийството, нито за оръжието.

— Кой беше Сиков?

— Не знам. Нещо като наемник, изпратен от Женева да осигурява охраната ни. Много странен тип. Миналата година дойде само няколко пъти.