Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Затворих очи и изчаках да премине болката. Значи ме бяха следили още от България. Или най-малкото знаеха маршрута ми. Което не ме учудваше — достатъчно бе да вървят по пътя на щъркелите. Друго бе чудно — паспортът на служител на ООН. Извадих го от джоба си и го разлистих. Мъжът се наричаше Михаил Сиков. Произход: български. Възраст: 38 години. Професия: превозвач. Ако наистина работеше за „Единен свят“, убиецът организираше транспорта на хуманитарната помощ — лекарства, храна, екипировка. Но думата би могла да има и друг смисъл — Сиков бе човек на Бьом, един от онези, които пътуваха подир щъркелите, наблюдаваха ги или ги пазеха от ловци в Африка. Обърнах на страниците на визите: България, Турция, Израел, Египет, Мали, Централна Африка, Южна Африка. Печатите напълно потвърждаваха предположенията ми. От пет години насам служителят на ООН пътуваше по пътя на щъркелите. Прибрах паспорта и потеглих към Ерусалим. Имах само едно желание: да се кача на самолета и да напусна тази нагорещена земя.

В паниката си не бях поел по най-прекия път, така че трябваше да премина през окупираните територии. В шестнайсет часа наближих Наблуз. Перспективата да попадна на военни постове в състоянието, в което бях, силно ме безпокоеше. До Ерусалим имаше стотина километра. Тогава забелязах черната кола, която от известно време ме следваше. Намалих. Колата се приближи. Беше рено 25 с израелски номер. Намалих още и потръпнах — на волана седеше Сиков с все още обляно в кръв лице. Превключих на трета и за няколко секунди качих на двеста в час. Черната кола не изоставаше.

Така карахме към десет минути. Сиков се опитваше да ме задмине. Бях поставил глока си на седалката до мен. Внезапно отпред се появи Наблуз, а вдясно, много по-близо, една табела сочеше към палестинския лагер Балатакамп. Сетих се, че колата ми има израелски номер и рязко свих към лагера. Увеличих още скоростта. Бях на метри от целта. На един от покривите забелязах израелски пост. По балконите наизлязоха жени, които ме сочеха с пръст. Наоколо тичаха деца и събираха камъни. Надеждите ми се оправдаваха.

Първите камъни ме застигнаха, когато навлизах в главната улица. Отляво Сиков все още се опитваше да мине между мен и стената на сградата. Първи сблъсък. Колите отскочиха на двете страни. Пред нас децата продължаваха да мятат камъни. Сиков ми хвърляше отровни погледи. Жените по балконите крещяха. Израелските войници се групираха и се подготвяха за нападение.

Внезапно Сиков ми препречи пътя. Видях го как насочва към мен автомата си и се хвърлих на седалката. Веднага след това чух свистенето на сълзотворните бомби. Сиков не успя да натисне спусъка. Докато се прицелваше в мен, един камък го удари в тила. Той извика, после изчезна от погледа ми.

Газът започваше да се разпространява. Напипах глока си, измъкнах се от колата и запълзях. Наоколо интифадата набираше сила. Децата вече не замеряха колите, а прииждащите войници. Пред мен се мярнаха ботушите на Сиков, който бягаше в гъстия дим. Изправих се и се затичах след него. Следвах го по петите. Точно преди да го хвана за шлифера, някаква интуиция му подсказа да се обърне и да насочи срещу мен своя магнум 44. В мига, когато чух първия изстрел, затворих очи и изпразних глока си в убиеца. Натиснах спусъка шестнайсет пъти. След няколко безкрайни секунди отворих очи и видях, че главата на Сиков се бе превърнала в зееща кървава дупка.

Намериха ме двама израелски войници. От лицето ми бликаше кръв, съзнанието ми бе помътено. Не знаех къде съм и какво правя. Все още стисках глока си, когато ме отнесоха двама санитари. След няколко минути бях на системи, проснат върху желязна кушетка в задушна палатка.

Дойдоха някакви лекари, огледаха лицето ми. Говореха на френски — за наркоза, за операция. Смятаха ме за невинен турист, жертва на интифадата. Разбрах, че се намирам в диспансер на „Единен свят“. Ако устните ми не бяха на каша, сигурно щях да се усмихна. Незабелязано пъхнах глока под дюшека и се унесох.

Когато дойдох на себе си, наоколо бе тихо и тъмно. Не можех да различа дори очертанията на палатката. Треперех от студ и се къпех в пот. Затворих очи и се върнах към кошмарите си. Присънваше ми се някакъв мъж с дълги сухи ръце, който с безмилостно усърдие разрязваше детско тяло, като от време на време потапяше устни в потръпващите вътрешности. Не виждах лицето му, тъй като мъжът бе заобиколен от истинска гора от крайници и торсове, окачени на куки.