Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Какво печелят трафикантите?

— Същото като при всяка незаконна търговия — избягват таксите, митата.

Макс Бьом го бе правил по начин, който никой не би могъл и да си представи. Трябваха ми още две потвърждения. Прибрах скъпоценния камък и извадих от раницата си фишовете на Бьом, изпълнените с цифри фишове, които не бях успял да разгадая, но вече имах някои предположения.

— Говорят ли ви нещо тези числа?

Исаак мълчаливо ги разгледа.

— Без съмнение — отвърна той. — Това са характеристики на диаманти. Споменах ви за четирите критерия: тегло, цвят, чистота, форма. Четирите С — на английски carat, colour, clarity, cut… Вижте например този параграф. Под датата: 13/4/87, е написано: VVSI, което означава: Very, very small inclusion, тоест изключително чист камък с включения, които се забелязват с десеторно увеличаваща лупа. Следва 10 C. Това е теглото — 10 карата (един карат отговаря на 0,20 г.). После буквата D, която означава: чисто бял, най-прекрасния цвят. Тук имаме описание на уникален диамант. Ако съдя по останалите дати и кодове, мога да твърдя, че притежателят на тези камъни е фантастично богат.

Гърлото ми бе пресъхнало от напрежение. Богатството, за което говореше Исаак, бе „спечелено“ от един-единствен щъркел в продължение на няколко години. Свят ми се зави при мисълта за броя фишове в раницата ми. Направих последна проверка.

— А това, Исаак? Можете ли да ми кажете какво е?

Показах му карта на Европа и Африка, през която бяха прекарани пунктирани линии. Той се сведе над нея, после каза:

— Може би това са пътищата на диамантите, от мините до европейските страни, в които се продават или обработват камъните. За какво става дума? Това ли е вашият „трафик“?

— Моят трафик, да, в известен смисъл.

Бях му показал карта на миграцията на щъркелите — фотокопие на рисунка от детска книжка, дадена ми от Бьом. Станах.

Исаак също се изправи и попита:

— Какво ще правите с вашия камък?

— Не мога да ви го продам, Исаак. Нужен ми е.

— Жалко. Впрочем тези камъни са много опасни.

Уредих сметката и казах:

— Исаак, само двама души знаят, че притежавате подобен камък — аз и младото момиче. Да смятаме инцидента за приключен.

— Дано, господин Антиош.

Сбогувахме се и аз се смесих с тълпата. Минавах покрай магазинчетата и се опитвах да се ориентирам. Мислите ми бяха несвързани, не можех да се съсредоточа. На всичкото отгоре имах чувството, че ме следят.

Скоро стигнах до улица Херцъл. Не бях далеч от колата си, но реших да изчакам малко. Отправих се към брега на морето. Обръщах се, оглеждах минувачите, но не забелязах нищо подозрително. По крайбрежния булевард се движеха коли, а на самия бряг бяха насядали на столове треперещи старци. Виждах приведените им рамене и нелепите им дрехи — палта, жилетки, яке, шлифер при 35 градуса на сянка. Шлифер! Огледах силуета на мъжа, застанал близо до плажа. Бе вдигнал яката си, а на гърба му се открояваше широко петно от пот. Потръпнах — бях разпознал един от софийските убийци.

Тичешком пресякох булеварда. Мъжът се обърна. Отвори уста, после побягна, провирайки се между столовете на старците. Затичах се още по-бързо, преобръщайки празните столове. Настигнах го, хванах го за яката и забих юмрук в стомаха му. Той се преви на две, а изпод шлифера му изпадна автомат узи. Изритах оръжието, сграбчих го за тила с две ръце и разбих носа му в коляното си.

— Кой си ти? — изкрещях на английски и с все сила го ударих с глава между очите.

Мъжът падна по гръб, черепът му издрънча на асфалта.

— Кой си ти, за Бога? Кой ти плаща, боклук такъв?

Крещях и пребърквах джобовете му. Измъкнах паспорта му. Син металик, проблясващ на слънцето. Разпознах логото — убиецът имаше паспорт на ООН.

Секундата на изненада ми струва скъпо. Мъжът ме изрита в слабините и се изправи като пружина. Отблъсна ме и ми нанесе удар в челюстта. Устата ми се разцепи, рукна кръв. Докато се опитвах да извадя глока си, той вече бе далеч.

В друг град бих имал няколко минути, за да избягам. В Израел разполагах със секунди, преди да се появи полицията или армията. Втурнах се към колата си. Отключих с трепереща ръка и се отпуснах на седалката. Кръвта се стичаше по брадата ми, слабините ми горяха. Гадеше ми се. „Да тръгвам, помислих. Да тръгвам, преди да съм припаднал.“

Запалих и потеглих. Никога не се бях чувствал толкова самотен.

Карах около трийсет километра. Всеки миг очаквах да се появи полиция. Спрях в сянката на една скала и се погледнах в огледалото за обратно виждане. Долната половина на лицето ми представляваше кървава маса. Извадих аптечката, дезинфекцирах раната, взех няколко болкоуспокояващи и сложих лепенка на устните си. Надянах черните си очила и отново се погледнах — двойникът на невидимия.