Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

Време беше да чекирам багажа си. Бях разглобил глока и скрил двете му метални части — дулото и затвора — в нещо като малка кутия за инструменти, която ми даде Кристиан. Затова пък не носех патрони. На гишето ме чакаше служител от израелското туристическо бюро. Беше приятелски настроен и не скри от мен, че ме следи, откакто съм напуснал Балатакамп. Помоли ме да отида с него и за моя приятна изненада ме преведе през митницата без всякаква проверка на багажа. За последен път каза колко съжалява за „инцидента“ в лагера и ми пожела лек път. Проклех се вътрешно, че не бях взел патроните.

Излетяхме в деветнайсет и трийсет. В самолета разтворих книгата, която Кристиан ми даде на изпроводяк — „Пътищата на надеждата“ от основателя на „Единен свят“ Пиер Доано. Прегледах я отгоре-отгоре. Истинска тухла от шестстотин страници, книгата бе изпълнена с благородни чувства и доста умело написана. Вътре можеше да се прочете:

„… Лицата на болните бяха бледи и излъчваха тъжна светлина, която имаше меланхоличния цвят на сяра. Онази сутрин разбрах, че тези деца са цветя, болни цветя, които трябваше да опазя и да върна на живота…“

И още: „… Лицето на Халил бе поаленяло. Той хапеше завивката и сдържаше сълзите си. Не искаше да плаче пред мен. Дори правеше опити да се усмихне…“

Този стил завладяваше въображението. По някакъв странен начин Доано преобразяваше страданието на децата от Калкута и му придаваше тревожна красота. Но успехът на книгата най-вероятно се дължеше на самотната съдба на френския лекар, отправил предизвикателство към нещастието на индийския народ.

„Пътищата на надеждата“ беше манихейска книга. От една страна, всекидневната непоносима болка на хората. От друга, самотният мъж, който казва „не“ и се опитва да им помогне. Според автора индийците понасяли страданието с изключително достойнство. Публиката обича четива за „гордост в нещастието“. Затворих книгата. Не бях научил нищо ново. Освен факта, че „Единен свят“ и основателят му са решително безупречни.

Към полунощ самолетът се приземи на летището „Шарл дьо Гол“. Преминах през митницата, после взех такси в светлата нощ. Бях се завърнал у дома.

Беше един часът сутринта, когато влязох в апартамента си. Препънах се в пъхнатата под вратата поща, вдигнах я, после обиколих стаите да проверя дали през отсъствието ми някой натрапник не бе проникнал вътре. След това влязох в кабинета си и се обадих на Дюмаз. Той веднага ми изпрати факс от повече от пет страници.

Прочетох го, без да сядам. Дюмаз бе открил следите на Бьом в Анверс. Показвал снимка на орнитолога в диамантените борси. Няколко души го разпознали и отлично си спомняли за редовните му посещения. От 1979 г. насам швейцарецът продавал диаманти всяка година по едно и също време — между март и април. Някои търговци се шегували с него, като го питали дали няма някое „диамантено дърво“, което да цъфти през пролетта.

Втората част на факса бе още по-интересна. Преди да замине за Европа, Дюмаз поискал от ЦСО — огромната централа за изкупуване на необработени диаманти със седалище в Лондон, която контролира 80 до 85% от световното производство на диаманти — пълен списък на инженерите и геолозите, работили в африканските мини от 1969 г. до наши дни. Когато се завърнал, внимателно проучил дългия списък и открил, освен името на Макс Бьом, две други познати му имена.

Първото било на Ото Кифер. Според ЦСО Чичко Граната все още ръководел няколко диамантени мини в Централна Африка, най-голямата от които се наричала „Сикамин“. А Дюмаз беше сигурен, че чехът играе важна роля в трафика. В списъка за Южна Африка инспекторът попаднал на име, което му напомняло нещо — Нилс ван Дьотен, работил заедно с Макс Бьом в Южна Африка от 1969 до 1972 г., а днес един от шефовете на мините в Кимбърли. Дьотен бе онзи белгийски геолог, който тръгнал с Бьом из джунглата през август 1977 г. Подведен от името и акцента, Гийар, френският инженер, разпитан от Дюмаз, бе предположил, че Ван Дьотен е фламандец. Всъщност той не беше нито белгиец, нито холандец, а африканер.

Това откритие показваше, че през седемдесетте години Бьом бе поддържал делови отношения със специалист по диамантите от Южна Африка. Нещо повече: през 1977 г., по някаква загадъчна причина, Ван Дьотен бе посетил Бьом в Централна Африка. След „възкръсването“ на Бьом през 78-а трябва да са подновили връзката си. Ван Дьотен е бил „източният“ трафикант, този, който е „екипирал“ с диаманти източните щъркели, докато Кифер се е занимавал със западните.