Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

В ковчега нямаше скелет на дете. Не беше и празен, нито имаше следи от оскверняване. Бе пълен до ръба с малки кости, остри и белезникави. Нещо като гробница на гризачи. Хиляди изсъхнали скелети. Остри като нокти муцуни. Тънки като кибритени клечки костици.

С разтреперани крака Карим протегна ръка към костницата. Тогава чу глас зад гърба си.

— Не трябваше да се връщаш, Карим.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой говори.

— Крозие, не ми казвайте, че сте замесен.

Гласът продължи:

— Не биваше да ти давам това разследване.

Карим хвърли поглед към вратата на гробницата — силуетът на Анри Крозие ясно се очертаваше на светлината. Държеше в ръка MR 73 — същото оръжие като на Ниманс. С шест куршума в барабана. Карим попита:

— Мога ли поне да изляза от тази гнус?

Крозие направи знак с оръжието си.

— Ела насам. Но бавно. Много, много бавно.

Карим се плъзна във водата и изкачи стъпалата. Крозие се отдръпна, като все още държеше револвера си насочен към арабина. Мокър до кости, Карим се изправи до комисаря и отново попита:

— Каква е вашата роля във всичко това? Какво знаете?

Крозие помълча, после изрече:

— Беше през 1980-а. Когато пристигна, веднага я забелязах. Това си е моят град, малкия. Моята територия. А по онова време бях, кажи-речи, единственото ченге в Сарзак. Тази жена, толкова хубава, толкова висока, идваше да заеме поста си на учителка… Веднага се досетих, че не й е чиста работата…

Карим подхвърли:

— Крозие, окото на Сарзак.

— Аха. Проучих я. Разбрах, че е с дете. Успях да й вляза под кожата. Всичко ми разказа. Разправяше, че дяволите искат да убият детето й.

— Това ми е известно.

— Обаче не ти е известно, че аз реших да закрилям това семейство. Снабдих ги с фалшиви документи и…

Карим имаше чувството, че се взира в бездна.

— Кои бяха дяволите?

— Един ден дойдоха двама мъже. Уж търсеха стари учебници в училищата. Идваха от Гернон, откъдето идваше и Фабиен. Веднага разбрах, че те са дяволите…

— Как се казваха?

— Кайоа и Сертис.

— Подигравате ли ми се? По онова време Реми Кайоа и Филип Сертис са били по на дванайсет години!

— Не бяха Реми и Филип. Казваха се Етиен Кайоа и Рене Сертис. Трябва да бяха на около четирийсет. С костеливи лица и фанатични очи.

Ясно. Как не се беше сетил? „Грехът“ на пурпурните реки се разпростираше върху няколко поколения. Преди Реми Кайоа е бил Етиен Кайоа. Преди Филип Сертис — Рене Сертис. Карим прошепна:

— После?

— Поиграх си на лошо ченге. Проверка на документите и тъй нататък. Но нямаше в какво да ги упрекна. Тръгнаха си, без да открият Фабиен и детето й. Поне така си мислех. Но когато Фабиен разбра, че те бродят из Сарзак, веднага реши да избяга. Не й задавах въпроси. Унищожихме сума ти документи, страници от тетрадки, всичко заличихме, Фабиен бе променила самоличността на детето си, но…

Карим го прекъсна.

— През нощта срещу неделя тук е идвал Филип Сертис. Знаете ли какво е търсил в гробницата?

— Не.

Абдуф посочи входа на гробницата.

— Ковчегът е пълен с кости на гризачи. Кошмарна работа. Какво означава това?

— Не знам. Не трябваше да го отваряш. Не уважаваш мъртвите…

— Какви мъртви? Къде е тялото на Юдит Еро? Наистина ли е мъртва?

— Мъртва и погребана, малкия. Лично уредих погребението.

Арабинът потръпна.

— Вие ли поддържахте гроба?

— Аз. Нощно време.

Карим се приближи до дулото на оръжието и извика:

— Къде е тя? Къде е сега Фабиен Еро?

— Не трябва да й причиняваш зло.

— Господин комисар, вече не става дума за оскверняване на гробове, а за убийства.

— Знам.

— Знаете?

— Показаха го по всички канали на телевизията.

— Тогава ви е ясно, че става дума за серия от убийства с изтезания, зловещ мизансцен и цялата шибана гнусотия… Крозие, кажете ми къде да намеря Фабиен Еро!

Крозие все още държеше оръжието си насочено срещу Карим.

— Не трябва да й причиняваш зло.

— Крозие, никой нищо няма да й направи. Фабиен Еро е единствената, която може да ни каже нещо по случая. Всичко сочи към нея, разбирате ли? Всичко сочи към Юдит Еро, която би трябвало да лежи в този гроб!

Крозие свали оръжието си. Арабинът знаеше, че ако има момент, в който трябва да държи устата си затворена, то той е дошъл. Комисарят каза:

— Фабиен живее на двайсет километра оттук, на хълма Ерзин. Ще дойда с теб. Ако й направиш нещо, ще те убия.

Карим се усмихна и отстъпи назад. После светкавично се завъртя и заби петата си в гърлото на комисаря. Наведе се над възрастния човек. Изтегли го до един гранитен гроб и мислено му поиска извинение.