Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Питах се дали сте писали статия за нещо, станало в сутерена на университета през миналия юли…

— Какво нещо?

— Намерили са фишове на новородени в сейфа на Етиен Кайоа, бащата на Реми.

— О, тази история…

— Писали ли сте статия за нея?

— Мисля, че да, няколко реда.

— Защо не ми казахте?

— Да не би да има връзка с убийствата?

Ниманс повиши тон.

— Защо не ми казахте за тази кражба?

Фани сви рамене. Все още увиваше главата на полицая.

— Нищо не доказва, че е имало кражба. С това безредие в архивите всичко се обърква, всичко се губи, после всичко се намира отново. Толкова ли е важно?

— Вие лично видяхте ли фишовете?

— Да, ходих в архива.

— Нищо особено ли не забелязахте в тези документи?

— Какво например?

— Не знам. Не ги ли сравнихте с оригиналните досиета?

Фани отстъпи. Превръзката бе готова.

— Това бяха само хвърчащи листове, писани от сестрите. Нищо забележително.

— Колко бяха?

— Няколко стотици. Не виждам какво…

— В статията си цитирахте ли имената от фишовете, семействата?

— Написах само няколко реда, нали ви казах?

— Мога ли да видя статията?

— Не си пазя статиите.

Фани стоеше изправена, със скръстени ръце. Ниманс продължи:

— Мислите ли, че някой е ходил да види тези фишове? За да открие името си или името на родителите си?

— Не, едва ли. Сега там е заключено. Но какво значение има? Каква е връзката с вашето разследване?

Ниманс не отговори веднага. Избягвайки да гледа Фани, той зададе друг въпрос, който по-скоро приличаше на удар под кръста.

— А вие разгледахте ли тези фишове внимателно?

Мълчание. Полицаят вдигна очи. Фани не бе помръднала от мястото си, но изглеждаше много далеч. Накрая отговори:

— Вече ви казах, че да. Какво точно ви интересува?

Ниманс се поколеба, после каза:

— Искам да знам открихте ли във фишовете имената на родителите си. Или на баба ви и дядо ви.

— Не. Защо питате?

Комисарят стана, без да отговори. Сега и двамата бяха прави, като на дуел, като два противоположни полюса. Ниманс видя бинтованата си глава в едно огледало в другия край на стаята. Обърна се към младата жена и смутено прошепна:

— Благодаря. И извинявайте за въпросите.

Взе палтото си и изрече:

— Колкото и невероятно да ви се струва, мисля, че тези фишове са коствали живота на един от полицаите, който участваше в разследването. Един млад лейтенант в началото на кариерата си. Той е искал да разгледа тези документи. И мисля, че са го убили, за да му попречат.

— Това е смешно.

— Ще видим. Отивам в архива, искам да сравня фишовете с медицинските досиета.

Вече навличаше подгизналото си палто, когато младата жена го спря.

— Няма да обличате тази ужасна дреха. Почакайте. Излезе от стаята, после се върна. Носеше фланелка, пуловер, подплатено сако и непромокаем панталон.

— Няма да ви отива — уточни тя, — но поне е сухо и топло. И главно, сложете това.

С един жест нахлузи върху главата му качулка от полиестер. Изненадан, Ниманс комично завъртя очи. Двамата едновременно избухнаха в смях.

За миг съучастничеството им се възстанови. Но полицаят сериозно каза:

— Трябва да тръгвам. Да продължа работата. Да отида в архива.

Не успя да реагира. Фани го прегърна и го целуна по устните. Усети, че го облива топлина. Не знаеше дали от треската или от нежността на езичето, което се плъзгаше между устните му, горещо като жарава. Затвори очи и прошепна:

— Разследването. Трябва да го продължа.

Но раменете му вече бяха притиснати о пода.

Вратата все още бе открехната. Карим нахлузи ръкавици и я отвори. Запали фенера си и се вмъкна в гробницата. Слезе приведен по стъпалата и си каза: „Вече нямам избор.“ Фенерът освети повърхността на черна вода. Дъждът бе проникнал вътре и бе напълнил гробницата до половина.

Задържа дъха си и нагази във водата. Внезапно главата му се удари в ковчега. Извика, обзет от паника, после се завъртя, забави движенията си, опитвайки се да се успокои. Тогава видя малкия ковчег, който плуваше във водата като лодка.

Повтори си: „Нямам избор.“ Заобиколи ковчега и забеляза нещо, което не бе видял сутринта, когато пазачът го бе изненадал. Около винтовете боята се бе олющила. Някой явно бе отварял ковчега. Извади от джоба си сгъваеми клещи, чиито два края се съединяваха и образуваха отвертка, и се зае с винтовете.

Постепенно капакът се размърда. Карим с мъка го повдигна — водата вече стигаше до раменете му, — обърса очите си с ръкава и се взря в ковчега.