Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Ниманс измърмори нещо и изключи телефона. В този миг колата се появи от дясната му страна. Комисарят реагира със секунда закъснение. Колата с пълна сила го блъсна. Ниманс изпусна волана. Берлината се заби в скалата. Полицаят изкрещя и се опита да я изправи. Успя да я овладее и хвърли потресен поглед към другата кола. Джип 4×4 със загасени фарове, който отново го атакуваше.

Ниманс натисна спирачките. Масивната кола на свой ред намали, после зави вляво и принуди полицая да спре, преди да продължи напред. Ниманс отново даде газ, опитвайки се да задмине джипа от външната страна. Напразно.

Какво искаше този побъркан? Внезапно Ниманс намали и остана на няколко десетки метра зад колата убиец. Джипът също намали, принуждавайки берлината да се доближи. Но полицаят се възползва от тази промяна в скоростта му и рязко даде газ. Този път успя да се промъкне отляво.

Ускори още, натискайки газта до дупка. В огледалото за обратно виждане забеляза джипа да потъва в мрака. Така измина няколко километра.

Отново беше сам на пътя.

Какво ставаше? Кой го бе нападнал? И защо? Какво бе узнал, та се опитваха да го отстранят? Дори не бе различил силуета на волана.

След поредния завой Ниманс забеляза моста, който бе на десетина километра от Гернон. Даде още газ. Вече бе излязъл на бетонното платно, когато го заслепиха фаровете — джипът отново бе зад гърба му. Ниманс се съсредоточи върху пътя пред себе си. Помисли: „Не мога да умра. Не така.“ И натисна газта.

Изпитваше странно усещане, нещо като необяснимо убеждение: докато кара по този мост, нищо няма да му се случи. Жив е. Неуязвим е.

Ударът спря дъха му. Огледалото за обратно виждане се разби на парчета. Дръжката му разкъса слепоочието на Ниманс като кука. Полицаят се сви, стенейки, с ръце около главата. Усети как колата занася вляво, после вдясно, завърта се… Кръвта заливаше половината му лице.

Нов подскок и изведнъж стоманената плесница на дъжда. Безкрайният студ на нощта.

Тишина. Мрак. Няколко мига.

Когато отвори очи, Ниманс видя небе и светкавици наопаки. Летеше — сам на вятъра и дъжда.

Удряйки се в парапета, колата му го бе изхвърлила в празното над моста. В момента падаше бавно, тихо, безпомощно размахал ръце и крака, задавайки си нелепия въпрос какво усеща човек, когато умира.

Отговорът бе хиляди болезнени пробождания. Пукот на клони. И два почти едновременни удара.

Собственият му контакт със земята, смекчен от многобройните разклонения на дърветата. И отново мрак.

Дойде на себе си постепенно и изтръгна от дъното на съзнанието си едно заключение: жив, беше жив.

Бе преминал през клоните на дърветата и за късмет се бе задържал в основата на отточна тръба в подножието на един от пилоните на моста. Колата му бе следвала същата траектория и се бе разбила точно над него — шасито на берлината висеше, заклещено в ръбовете на тръбата.

С отчаяно усилие полицаят се изтръгна от тръбата. Изправи се и се хвана за каросерията на колата. Отвори смачкания багажник и измъкна пушката си и няколко разпръснати вътре патрона. Бе изгубил очилата си и зареди пушката пипнешком. Зави му се свят и се свлече покрай колата. Този път го събуди студената вода. Намираше се в реката.

Защо не, всъщност?

Притисна пушката към гърдите си и се отпусна по течението.

Дълго се носи по гръб с отворени очи. Ледената вода свиваше кръвоносните съдове около слепоочието му и не позволяваше да загуби много кръв. Надяваше се, че водата го носи към Гернон.

Много скоро разбра, че греши. Реката не напускаше гората, извиваше се във формата на буквата S и постепенно губеше силата си. Накрая течението спря. Ниманс с мъка изплува на брега и се огледа. Гората не беше много гъста, но бе толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Никакъв ориентир. Опита се да разсъждава. Припомни си, че университетът е разположен на север от мястото, където смяташе, че се намира. Но как да определи къде е север? През деня би могъл да се ориентира по слънцето, но през нощта?

Внезапно се сети. Можеше да се ориентира по слънцето дори през нощта. Чрез растенията. Комисарят не знаеше нищо за растителния свят освен това, което е известно на всички — някои мъхове и лишеи обичат влагата и растат само на сянка, откъм северната страна на дърветата. Коленичи и затърси в джобовете на мокрото си палто резервните очила, които винаги носеше със себе си. Бяха здрави. Металната им калъфка ги бе предпазила.

Запълзя покрай дърветата и след няколко минути разбра, че не греши. Тръгна по дългия път на мъховете.