Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Накрая се появи пътят. Ниманс отново се взря в крайпътните дървета, за да определи посоката си. Тогава зад завоя изскочи жандармерийски фургон. От колата слязоха мъже, за да помогнат на Ниманс, все така вкопчен в пушката си.

Единият от мъжете извика на шофьора:

— В болницата, бързо!

В полусъзнание Ниманс прошепна:

— Не. В университета.

— Какво? Не се ли виждате какво са ви…

— В университета. Имам… среща.

Вратата се отвори.

Пиер Ниманс сведе поглед. Забеляза силните мургави китки на жената. Взря се в гъстата плетка на грубия пуловер, после плъзна поглед нагоре, към яката, към шията, където косите бяха фини като едва видим ореол, като пролетна мъгла. Фани се прозя:

— Закъснявате, господин комисар.

Ниманс се опита да се усмихне.

— Не… не спяхте ли?

Младата жена поклати отрицателно глава и се отмести. Ниманс влезе в осветеното антре. Лицето на Фани промени изражението си. Бе видяла окървавеното лице на полицая.

— Какво ви се е случило? Да не сте катастрофирали?

Ниманс леко кимна. Въпреки загубата на кръв, въпреки треската, бе щастлив да се намира тук. Чисти стени, меки цветове. Бюро с компютър, накамарено с книги. Камъни и кристали върху етажерките. Струпана екипировка за алпинизъм.

Отпусна се на един стол. Навън отново валеше. Чуваше барабаненето на капките някъде върху покрива, чуваше приглушените шумове в съседните стаи. Скърцаща врата. Стъпки. Нощ в света на студентите.

Фани свали палтото на полицая и внимателно разгледа раната на слепоочието му. Явно не изпитваше никакво отвращение от съсирената кръв, от кафеникавата сгърчена плът. Дори подсвирна през зъби:

— Добре сте се наредили. Надявам се, че артерията не е засегната. Но не може да се разбере. Все още тече кръв и… Как стана?

— Катастрофирах — лаконично отговори Ниманс. — С кола.

— Ще ви заведа в болницата.

— И дума да не става. Трябва да продължа разследването.

Фани изчезна в съседната стая, откъдето се върна, натоварена с компреси, лекарства, вакуумизирни пликчета със спринцовки и серум. Отвори няколко от тях със зъби. После вкара една игла в спринцовката. Ниманс погледна ампулата.

— Какво е това?

— Обезболяващо. Ще ви успокои. Не бойте се.

Ниманс я хвана за китката.

— Чакайте.

Прочете характеристиките на лекарството. Ксилокаин. Обезболяващо, което нямаше да го приспи. Кимна и пусна ръката й.

— Не бойте се — повтори Фани. — Това ще намали и кървенето.

След няколко минути болката започна да изчезва.

— Имате ли с какво да зашиете раната? — попита полицаят.

— Не, разбира се. Трябва да отидете в болницата. Скоро раната пак ще започне да кърви.

— Стегнете я някак. Направете нещо. Трябва да продължа разследването и да запазя бистрия си ум.

Фани сви рамене, после накваси няколко компреса с някакъв аерозол. Ниманс погледна към нея. Бедрата й опъваха дънките, формите й пораждаха у него глуха възбуда дори в състоянието, в което са намираше.

Учудваха го контрастите в тази жена. Как можеше да бъде толкова поетична и заедно с това тъй конкретна? Толкова мека и толкова груба? Толкова близка и така далечна? Същото противоречие откриваше и в погледа й — агресивен блясък в очите и безкрайна нежност в очертанието на веждите. Попита я:

— Сама ли живеете тук?

Фани почистваше раната с енергични жестове. Усмихна се.

— Непоправим сте.

— Извинете ме. Недискретен ли съм?

Фани прошепна в ухото му:

— Живея сама. Нямам гадже, ако това ви интересува.

— Но… защо живеете в университета?

— Така съм по-близо да работата си.

— Вярно. Спомням си. Най-младата дипломантка във Франция. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели. Вие сте от ония деца, които…

Фани го прекъсна:

— Какви деца?

— Искам да кажа, от свръхнадарените и в учението, и в спорта…

Лицето на младата жена потъмня. В гласа й прозвуча подозрение.

— Какви ги дрънкате?

Полицаят не отговори, въпреки дивото си желание да разпита Фани за произхода й. Но пита ли се жена откъде черпи генетичната си сила, какъв е източникът на хромозомите й?

— Господин комисар, не знам защо сте дошли у дома ми във вашето състояние. Но ако имате конкретни въпроси, задайте ги.

Ниманс вече не усещаше болка, но би я предпочел пред хапливия тон на Фани. Усмихна се смутено.

— Исках да поговорим за университетския вестник, в който пишете…

— „Темпо“?

— Да.

— Е, и какво за него?

Ниманс замълча. Фани вече бинтоваше главата му.