Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Полицаят отново се поклони.

— За мен ще е чест да работя с вас.

Ниманс се взря в проблясващата повърхност на гладката вода, която изглеждаше като стъклена на утринната светлина. В дълбините се долавяше нефритено сияние.

— Кажи ми какво знаеш за случая.

Жоано посочи с глава скалите.

— Тялото е било заклещено там горе.

— Там горе? — повтори Ниманс, докато оглеждаше острия, агресивен релеф на канарите.

— Да. На петнайсет метра височина. Убиецът е натикал тялото в една от пукнатините. Поставил го е в странна поза.

— Каква?

Жоано сви краката си и обхвана колене с ръце.

— Поза на зародиш.

— Доста необичайно.

— Всичко е необичайно в този случай.

— Чух за рани, за изгаряния — подзе Ниманс.

— Още не съм видял тялото. Но разбрах, че наистина има много следи от мъчения.

— Смъртта вследствие на мъченията ли е?

— Засега не се знае. И по гърлото има дълбоки резки. Следи от душене.

Ниманс отново се загледа в езерцето. Силуетът му съвсем отчетливо се отразяваше във водата — ниско подстриганата глава и синьото палто.

— А тук? Откри ли нещо?

— Не. От цял час търся някаква улика. Нищо. Според мен жертвата не е убита тук. Убиецът я е пренесъл горе.

— Ходи ли дотам?

— Да. Нищо особено. Убиецът явно се е изкачил на скалите от другата страна и е спуснал тялото с въже. След това е слязъл с друго въже и е натикал жертвата в процепа между скалите. Едва ли е било лесно да й придаде тази театрална поза. Не разбирам защо го е направил.

Ниманс гледаше към заострените напукани канари. Оттук не можеше да прецени точно разстоянието, но му се струваше, че нишата с тялото е точно на средата между земята и върха на скалите. Обърна се рязко.

— Да тръгваме.

— Къде?

— В болницата. Искам да видя трупа.

Човекът беше гол, завит до раменете, поставен легнал на една страна върху лъскавата маса. Свит, с прибрани рамене, превита глава, двата юмрука под брадичката, лактите — между коленете. Белезникавият цвят на кожата, сгърчените мускули, многобройните рани придаваха на трупа непоносима реалност. По врата имаше дълги разкъсвания, сякаш убиецът се бе опитал да одере кожата на жертвата си. Под слепоочията се виждаше мрежа от изпъкнали вени.

Ниманс вдигна поглед към другите мъже в моргата. Тук бе съдебният следовател Бернар Терпант — източен силует и къс мустак, капитан Роже Барн — колосален като товарен кораб, шеф на жандармерийската бригада в Гернон, и капитан Рьоне Вермон — изпратен от изследователската секция на жандармерията, дребен опърпан човечец с лице на червени петна и очи като свредели. Жоано стоеше встрани от останалите и си придаваше вид на усърден стажант.

— Знаем ли кой е? — попита Ниманс.

Барн вдървено пристъпи напред и се прокашля.

— Жертвата се нарича Реми Кайоа, господин комисар. На двайсет и пет години. От три години главен библиотекар в университета в Гернон. Тялото ме е разпознато от съпругата му Софи Кайоа тази сутрин.

— Тя ли съобщи за изчезването му?

— Да, вчера, късно следобед. Съпругът й тръгнал предишния ден на екскурзия в планината към връх Мюре. Сам, както всяка събота. Случвало му се да преспива в някоя от хижите. Затова не се разтревожила. До вчера следобед…

Барн замълча. Ниманс бе дръпнал платното и разглеждаше гърдите на трупа.

Вик на ужас замря в гърлата на присъстващите. Коремът и гръдният кош бяха покрити с черни рани с различна форма и релеф. Порезни рани с виолетови ръбове, следи от изгаряния във всички цветове на дъгата. Имаше и разкъсана кожа около китките и в горната част на ръцете, сякаш човекът е бил завързан с тел.

— Кой откри тялото?

— Една млада жена…

Барн хвърли поглед на книжата си и продължи:

— Фани Ферера. Преподавател в университета.

— Как го е открила?

Барн отново си прочисти гърлото.

— Занимава се със спорт. Със спускане по бързеите… С дъска, неопренов костюм и плавници. Това е много опасен спорт и…

— Та как го е открила?

— Завършила спускането зад естествения бараж на реката, точно под скалите. Качила се на брега и забелязала тялото.

— Тя ли ви каза това?

Барн неуверено се огледа.

— Ами да, аз…

Комисарят откри напълно тялото и обиколи белезникавото свито същество, чийто череп, покрит с много къси коси, стърчеше като каменна стрела.

Пое смъртния акт, който му подаваше Барн, и бързо прочете напечатаните редове. Документът беше изготвен лично от директора на болницата. Лекарят не се произнасяше за часа на смъртта. Задоволяваше се да опише видимите рани. Заключението му беше: смърт чрез удушаване. За да се научи повече, тялото трябваше да се разгъне и да се аутопсира.