Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

И без да изчака отговор се спусна да търси стажанта, който изпълняваше ролята на негов шофьор. Прекоси площада с големи крачки, мерна в далечината сервитьорите от „Брасри де Пренс“, които бързаха да спуснат железните решетки. Въздухът бе наситен със страх.

Ниманс видя дребния тъмнокос стажант с кожено яке, който се мотаеше край една черна кола. Удари с юмрук по купето и изкрещя:

— Бързо! На завоя при Булон!

Двамата мъже скочиха в колата едновременно. Гумите запушиха при потеглянето. Стажантът сви вляво от стадиона, за да стигне най-бързо до врата K по път, предназначен за охраната. Нещо накара Ниманс да му нареди:

— Не, заобиколи стадиона.

Колата направи обратен завой и шльопна в локвите около камионите с вода, готови да се намесят. После пое по авеню Парк де Пренс през тесния коридор, образуван от паркиралите автобуси на подвижната гвардия. Мъжете с каски, които тичаха в същата посока, й направиха път, без да я погледнат. Ниманс беше поставил буркана върху покрива. Стажантът зави наляво покрай гимназия „Клод Бернар“ и се включи в кръговото движение, за да поеме покрай третата стена на стадиона. Току-що бяха задминали трибуните към Отьой.

Когато Ниманс видя как газът се стеле във въздуха, разбра, че е бил прав — тълпите вече бяха стигнали до площад Йороп.

Колата премина през белезникавата мъгла, където се наложи шофьорът да удари спирачките, за да не връхлети върху първите жертви, които бягаха с всички сили. Битката бе започнала точно пред президентската трибуна. Мъже с вратовръзки и елегантни жени тичаха и се препъваха с облени в сълзи лица. Някои се опитваха да се измъкнат по страничните улици, други се изкачваха по стъпалата към вратите на стадиона.

Ниманс изскочи от колата. На площада видя истинско меле от преплетени тела. Смътно различи крещящите цветове на английския отбор и тъмните силуети на полицаите. Някои от последните пълзяха по земята като окървавени плужеци, докато други стояха на известно разстояние и се колебаеха да употребят пушките си заради ранените си колеги.

Комисарят прибра очилата си и уви шал около лицето си. Приближи се до най-близкия полицай и изтръгна палката от ръцете му, като в същото време му показа трицветната си карта. Човекът поразено го изгледа — визьорът на каската му бе замъглен.

Пиер Ниманс затича към мелето, феновете на англичаните се биеха с юмруци, размахваха железни пръчки, ритаха с подкованите си обувки, а полицаите се бранеха, отстъпвайки, като се опитваха да защитят падналите си колеги. Телата се мятаха, лицата се кривяха в грозни гримаси, челюстите тракаха по асфалта. Палките се вдигаха и спускаха, прегъвайки се от силата на удара.

Офицерът се хвърли в мелето.

Зараздава крошета, заудря с палката. Събори на земята някакъв дебелак и започна да го рита. В гърдите, в слабините, по лицето. Отдясно внезапно го сритаха, но успя да парира удара и се изправи с крясък. Палката му се преви в гърлото на нападателя. Кръвта нахлу в главата му, усети метален вкус в устата. Вече не мислеше за нищо, не изпитваше нищо. Беше на война и го знаеше.

Изведнъж забеляза странна сцена. На стотина метра встрани някакъв вече доста омлатен цивилен се мъчеше да се изтръгне от ръцете на двама хулигани. Ниманс си отбеляза кървавите следи по лицето на цивилния, механичните жестове на другите двама, дивата им омраза. След секунда разбра — раненият и биячите носеха на якетата си значките на различни клубове.

Разчистване на сметки.

Междувременно жертвата се беше измъкнала и бягаше по една от преките — улица Нюнжесер е Коли. Двамата побойници хукнаха след него. Ниманс захвърли палката си, проби си път в тълпата и ги последва.

Тичаше, като дишаше равномерно, и постепенно настигаше двамата преследвачи, които вече бяха близо до плячката си в тихата улица.

Отново завиха надясно и скоро стигнаха до оградения с висок зид басейн „Молитор“. Тук вече мръсниците успяха да заловят жертвата си. Ниманс стигна до площад Порт Молинор над околовръстния булевард и не повярва на очите си: един от нападателите беше извадил мачете.

На зеленикавата светлина на пътната артерия Ниманс различи острието — то неуморно се спускаше върху падналия на колене човек, който поемаше ударите с леко потръпване. Нападателите вдигнаха тялото и то прехвърлиха през парапета.

— НЕЕЕ!

Полицаят изкрещя и в същия миг извади револвера си. Опря се на една кола, здраво хвана десния си юмрук с лявата ръка и се прицели, сдържайки дъха си. Първи изстрел. Не улучи. Убиецът с мачетето изненадано се обърна. Втори изстрел. Пак не улучи.