Жан-Кристоф Гранже: Пурпурните реки

— Кога ще дойде съдебният лекар?

— Всеки момент го очакваме.

Комисарят се приближи до жертвата. Наведе се, взря се в чертите на младежа. Лицето бе по-скоро красиво, със затворени очи и без никаква следа от удар или изтезание.

— Някой пипал ли е лицето?

— Никой, господин комисар.

— Със затворени очи ли беше?

Барн кимна. С палец и показалец Ниманс леко разтвори клепачите на жертвата. Тогава се случи невъзможното. От дясното око бавно се стече голяма и бистра сълза. Комисарят стреснато се отдръпна — трупът плачеше.

Погледна другите мъже. Никой не бе забелязал тази поразителна подробност. Запази самообладание и повтори жеста си отново, без останалите да му обърнат внимание. Онова, което видя, му доказа, че не е луд и че това убийство несъмнено беше случаят, от който всяко ченге се страхува или на който се надява да попадне през кариерата си, според човека. Изправи се и с рязък жест зави тялото. После се обърна към следователя:

— Разкажете как се води разследването.

Бернар Терпант се изпъна.

— Господа, разбирате, че този случай ще е труден и… необичаен. Затова с прокурора решихме да поискаме помощта на съдебната полиция в Гренобъл и на националната жандармерия. Повиках и главния комисар Пиер Ниманс. Сигурно сте чували името му. Понастоящем комисарят работи в ръководството на Бригадата за борба със сводничеството в Париж. Засега не знаем нищо за мотивите за престъплението, но най-вероятно става дума за сексуално убийство. Извършено от маниак. Опитът на господин Ниманс ще ни бъде от голяма полза. Затова ви предлагам комисарят да оглави операциите…

Барн кимна, Вермон също, но не толкова охотно. Колкото до Жоано, той отвърна:

— За мен няма проблеми. Но колегите ми от съдебната полиция ще пристигнат скоро и…

— Ще им обясня — прекъсна го Терпант и се обърна към Ниманс. — Господин комисар, слушаме ви.

Патосът на сцената притесняваше Ниманс, който нямаше търпение да започне разследването, да излезе навън и главно да бъде сам.

— С колко души разполагате, капитане? — попита той.

— С осем. Не, извинете, с девет.

— Свикнали ли са да разпитват свидетели, да събират улики, да правят проверки по пътищата?

— Ами… Точно тези неща не са сред…

— А вие, капитан Вермон, колко души имате?

Гласът на жандарма прокънтя като оръдеен изстрел:

— Двайсет. Опитни мъже. Те ще претърсят терена около мястото, където е бил открит трупът, и…

— Отлично. Нека също разпитат хората, които живеят близо до пътищата към реката, да обиколят бензиностанциите, гарите, къщите в съседство с автобусните спирки… Вижте в кои хижи е преспивал младият Кайоа и ги претърсете. Може би жертвата е била нападната в някоя от тях.

После Ниманс се обърна към Барн.

— Капитане, изпратете запитвания до всички жандармерии в областта. До обяд искам да имам списъка на местните скитници. Проверете кой е излязъл наскоро от затвора в радиус от триста километра. Осведомете се за кражбите на коли и на всякакво друго имущество. Разпитайте персонала на хотелите и ресторантите. Изпратете им въпросници по факса. Нека отбележат и най-малкия по-особен факт, и най-дребния подозрителен клиент, и най-малкия знак. Нужен ми е и списък на произшествията в Гернон през последните двайсет и повече години, които някак може да са свързани с нашия случай.

Барн записваше всяко изискване в бележника си. Ниманс се обърна към Жоано:

— Свържи се с Вътрешното разузнаване. Нека ти дадат списък на сектите, влъхвите и всички откачалки в областта.

Жоано кимна. Терпант също кимаше снизходително, сякаш му взимаха думите от устата.

— Имате с какво да се занимавате, докато чакаме резултатите от аутопсията — заключи Ниманс. — Излишно е да ви предупреждавам, че трябва да пазите пълно мълчание по случая. Нито дума на местната преса. Нито дума никому.

Пред площадката на Областната университетска болница мъжете се разделиха и забързаха под утринния дъждец. В сянката на високата сграда, която сякаш бе строена поне преди два века, те се качиха в колите си, навели глави, превили рамене, без да разменят дума, нито поглед.

Ловът започваше.

Пиер Ниманс и Ерик Жоано отидоха в университета в края на града. Комисарят помоли лейтенанта да го изчака в библиотеката в главното здание, докато той се срещне с ректора, чийто кабинет се намираше в административната сграда на сто метра оттам.

Полицаят се изкачи на последния етаж на въпросната сграда, строена през седемдесетте години и наскоро ремонтирана, с високи тавани и със стени, боядисани в различни пастелни тонове. Влезе в нещо като преддверие, заето от секретарката и малкото й бюро, представи се и поиска да види Венсан Луис.