Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Как е човекът?

— Англичанинът ли? В кома. Многобройни фрактури на лицевите кости. Преди малко се обадих в болницата. Опитват се да присадят кожа на лицето.

— А жертвата?

— Размазана от колите на околовръстната магистрала. При Порт Молитор.

— Господи. Как е станало?

— Разчистване на сметки между хулигани. Сред феновете на Арсенал е имало и привърженици на Челси. Двамата хулигани с мачетето убиха врага си.

Ренс недоверчиво кимна. Помълча, после каза:

— А твоят? Сигурен ли се, че един конски ритник го е докарал до това състояние?

Ниманс не отговори и се обърна към прозореца. Под тебеширено бялата луна се очертаваха странни пастелни мотиви, които покриваха фасадите на съседните квартали — облаци, дъги, опънати над тъмнозелените хълмове на парка в Нантер. Ренс отново се обади:

— Не те разбирам, Пиер. Защо се забъркваш в такива истории? Наблюдение на стадион… Направо не те…

Гласът му заглъхна. Ниманс продължаваше да мълчи.

— Тази работа не е за твоята възраст — подхвана Ренс. — Нито за квалификацията ти. Договорът ни беше ясен: никаква работа на терена, никакви побоища…

Ниманс се обърна и се приближи до своя началник.

— Давай направо, Антоан. Защо ме извика посред нощ? Когато ми се обади, нямаше как да знаеш за парка. Тогава за какво ме извика?

Сянката на Ренс не помръдваше. Широки рамене, чупливи сиви коси, изсечени черти, физика на пазач на фар. Дивизионният комисар ръководеше от няколко години Централната служба за борба с лошото третиране на хора — сложно наименование, с което се означаваше просто висшестоящата инстанция на нравствената бригада. Ниманс го познаваше много преди да получи този административен пост, когато двамата бяха бързи и ефикасни улични ченгета. Ниско подстриганият полицай се наведе и повтори:

— Та за какво ме извика?

Ренс въздъхна:

— Става дума за убийство.

— В Париж?

— Не, в Гернон. Малко градче в Изер, близо до Гренобъл. Университетски град.

Ниманс придърпа един стол и седна срещу дивизионния.

— Слушам те.

— Намерили са тялото вчера привечер. Заклещено в скалите над реката покрай парка на университета. По всичко изглежда, че става дума за престъпление на умопобъркан.

— Какво знаеш за тялото? На жена ли е?

— Не. На мъж. Младо момче. Библиотекаря на факултета, доколкото разбрах. Тялото било голо. Имало е следи от мъчения — порезни рани, изгаряния… Споменаха и удушаване.

Ниманс постави лакти на бюрото и запремята в ръце някакъв пепелник.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото смятам да те изпратя там.

— Какво? Да разследвам убийството? Местните от Гренобъл ще заловят убиеца за една седмица и…

— Пиер, не се прави на глупак. Много добре знаеш, че не е толкова лесно. Говорих със съдията. Той иска специалист.

— Специалист по какво?

— По убийствата. И по нравите. Подозира сексуални подбуди. Така де, нещо подобно.

Ниманс проточи врат към светлината и усети топлината на халогенната лампа.

— Антоан, не ми казваш всичко.

— Съдията се казва Бернар Терпант. Стар приятел ми е. И двамата сме от Пиренеите. Страх го е, чаткаш ли? И иска да приключи с тази работа възможно най-бързо. Да избегне слуховете, медиите, всички гадории. След няколко седмици започват занятията. Дотогава убиецът трябва да е заловен. Ясен ли съм?

Главният комисар се изправи и се върна до прозореца. Вгледа се в малките като карфички светлини на фенерите, в тъмните куполи на парка. Ужасът от последните часове още го владееше — ударите с мачете, околовръстният булевард, преследването по тенис-кортовете. За сетен път си помисли, че обаждането на Ренс му бе попречило да убие човек. Помисли си за пристъпите на неконтролируема ярост, които замъгляваха съзнанието му, разкъсваха времето и пространството и го подтикваха да извърши най-лошото.

— Е? — попита Ренс.

Ниманс се обърна и се подпря на перваза на прозореца.

— От четири години вече не водя такива разследвания. Защо ми предлагаш точно това?

— Имам нужда от опитен човек. А и знаеш, че централните служби могат да изпращат свой подчинен където и да е във Франция. (Пръстите му потропваха по масата.) Използвам властта си.

Полицаят с очилата с железни рамки се усмихна.

— Изкарваш вълка от леговището му, а?

— Точно така. За теб това ще е разнообразие. Аз ще направя услуга на стар приятел. А междувременно ти поне няма да пребиеш някого…

Ренс взе листата на един факс, които се белееха на бюрото му: