Жан-Кристоф Гранже: Пурпурните реки

Отново се затича. Държеше ръката си с оръжието притисната до бедрото си, в бойна позиция. Сърцето му се късаше от гняв — бе свалил очилата си и на два пъти не уцели. Стигна до моста. Човекът с мачетето вече бягаше в храстите покрай околовръстния булевард. Съучастникът му стоеше неподвижен, объркан. Полицаят стовари дръжката на револвера си върху гърлото му, после го изтегли за косата до близкия пътен знак. Сложи му белезниците с една ръка и чак тогава погледна надолу.

Тялото на жертвата се бе разбило върху платното и няколко коли бяха минали отгоре му, преди верижната катастрофа да спре движението напълно. Хаос от разбити коли и хвърчаща ламарина… Задръстването надаваше френетичния си рев от клаксони. На светлината на фаровете Ниманс видя един от шофьорите, който залиташе до колата си и си държеше лицето.

Комисарят насочи погледа си отвъд булеварда. Забеляза убиеца с шарения шал да прекосява храстите. Прибра оръжието си в кобура и го последва.

Сега убиецът му хвърляше през дърветата кратки погледи. Полицаят не се криеше — мъжът трябваше да знае, че главният комисар Пиер Ниманс ще му види сметката. Внезапно хулиганът прескочи през един насип и изчезна. По шума на стъпките върху чакъла Ниманс разбра накъде се е насочил — към парка на Отьой.

Тръгна след него по сивите камъчета на парковите алеи. Мина покрай парниците и забеляза силует, който се катереше по някаква стена. Затича се и стигна до кортовете „Ролан Гарос“.

Решетъчните врати не бяха заключени — убиецът лесно преминаваше от корт на корт. Ниманс отвори една врата, проникна на червения терен и прескочи мрежата. Петдесет метра по-нататък човекът вече намаляваше ход и показваше признаци на умора. Успя все пак да прескочи една мрежа и да се качи по стълбите между седалките. Ниманс на свой ред изкачи стълбите бързо, гъвкаво, едва задъхан. Оставаха му само още няколко метра, когато сянката на върха на трибуните направи скок в празното.

Беглецът бе достигнал до покрива на частна къща и изчезна най-внезапно. Комисарят отстъпи, засили се и скочи. Приземи се на чакълеста платформа. Долу видя морава, дървета, тишина.

Ни следа от убиеца.

Отпусна се върху влажната трева. Имаше само две възможности: главната сграда, от която току-що бе скочил, и една голяма дървена постройка в дъното на парка. Извади своя MR 73 и се облегна на вратата зад себе си. Тя поддаде.

Направи няколко крачки, после спря, поразен. Намираше се в мраморно преддверие. На стената бе окачена кръгла каменна плоча с изгравирани непознати букви. В мрака на горните етажи просветваше позлатен парапет. Кадифени тапицерии в имперско червено и култови вази се очертаваха в сянката. Ниманс разбра, че е попаднал в азиатско посолство.

Внезапно навън се чу шум. Убиецът беше в другата сграда. Полицаят прекоси градината, приведен над тревата, и стигна до дървената постройка. Вратата все още помръдваше. Ниманс влезе, като сянка в сянката. И се озова в конюшня, разделена на боксове, заети от кончета с добре поддържани гриви.

Придвижи се напред с оръжието в ръка. Мина покрай един, втори, трети бокс… Чу шум вдясно от себе си. Обърна се. Беше само потропващо копито. Прошумоляване вляво. Ново обръщане. Късно. Острието се стовари върху му. Успя да се отдръпне в последния момент. Мачетето одраска рамото му и се заби в задницата на един от конете, който със светкавичен къч заби подкованото си копито в лицето на убиеца. Полицаят се възползва от предимството си, хвърли се върху мъжа, обърна оръжието си и го употреби като чук.

Удряше и удряше, после внезапно спря и се взря в окървавените черти на хулигана. Счупени кости стърчаха изпод разкъсаната плът, едно око висеше на плетеница от фибри. Убиецът вече не мърдаше, но все още носеше кепето си с цветовете на Арсенал. Ниманс отново обърна оръжието си, стисна с две ръце окървавената дръжка и вкара дулото в разцепената уста на мъжа. Постави пръста си на спусъка и затвори очи. Щеше да стреля, когато се разнесе пронизителен звук.

Клетъчният му телефон звънеше в джоба му.

Три часа по-късно в централната дирекция на съдебната полиция на Министерството на вътрешните работи, разположена на една от новите и прекалено симетрични улици на квартал „Нантер-Префектюр“, проблесна слаба светлина. Светеше на първия етаж, в кабинета на Антоан Ренс, който седеше в сянката. Срещу него, зад светлия кръг, се открояваше високият силует на Пиер Ниманс. Той току-що лаконично бе преразказал рапорта си за преследването в Булон. Ренс скептично попита: