Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Докато чакаше, успя да разгледа окачените по стените снимки на студенти, победоносно размахали купи и медали край ски-писти или буйни реки.

След няколко минути Пиер Ниманс стоеше прав пред ректора — човек със ситно къдрави коси и сплескан нос, но с млечнобял тен, с лице, странна смесица между негроидни черти и анемична бледност. Ректорът предложи на полицая да седне и нервно замасажира китките си.

— Е? — попита той сухо.

— Е, какво?

— Открихте ли следи?

Ниманс опъна краката си.

— Току-що пристигам, господине. Оставете ме да се огледам. Засега по-добре вие да отговорите на въпросите ми.

Луис замръзна на стола си. Кабинетът му бе обзаведен със светли дървени мебели с метални обковки.

— Да се е случвало вече нещо подозрително във факултета? — продължи спокойно Ниманс.

— Подозрително? Съвсем не.

— Наркотици? Кражби? Сбивания?

— Не.

— Няма банди, кланове… Младежи със сбъркани мозъци?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Ами например увлечени по разни церемонии, ритуали…

— Не. При нас няма такива неща. Мозъците на студентите ни са в ред.

Ниманс замълча. Ректорът открито го разглеждаше — ниско подстриган, широкоплещест, дръжката на револвера му се подаваше от джоба на палтото. Луис прекара ръка по лицето си, после заяви така, сякаш искаше сам себе си да убеди:

— Казаха ми, че сте отличен полицай.

Ниманс не реагира. Ректорът подзе:

— Искам едно-единствено нещо, господин комисар. Да откриете убиеца възможно най-бързо. Скоро започва учебната година и…

— В момента в градчето няма никакви студенти, така ли?

— Само шепа пансионери. Живеят горе под покрива на главната сграда. Както и няколко преподаватели, които подготвят лекциите си.

— Може ли списъка им?

— Ами… (Поколеба се.) Няма проблем…

— Що за човек беше Реми Кайоа?

— Много дискретен. Саможив.

— Обичаха ли го студентите?

— Да… Разбира се.

— Къде живееше? В Гернон?

— Не, тук в градчето. На последния етаж на главната сграда, със съпругата си. Заедно с пансионерите.

— Реми Кайоа е бил на двайсет и пет години. В наше време малко рано за женитба.

— Реми и Софи Кайоа са наши бивши студенти. Мисля, че са се запознали в колежа, в който учат децата на преподавателите. Те са… бяха приятели от детинство.

Ниманс рязко се изправи:

— Много добре. Благодаря ви.

И побърза да излезе, да избяга от мириса на страха, който усещаше около себе си.

Книги.

Навсякъде в голямата университетска библиотека. Неизброими рафтове с книги под светлината на неона. Металните лавици поддържаха истински стени от книги, съвършено подредени. Тъмни стени. Украсени в златно или сребърно. С етикети с емблемата на университета в Гернон. В средата на пустата зала бяха разположени покрити с гетинакс маси, разделени на малки кабинки със стъклени прегради. Когато влезе в залата, Ниманс не можа да се въздържи да не я сравни със стаята за срещи в затвора.

— В този университет са събрани най-добрите преподаватели — обясни Ерик Жоано. — Каймакът на югоизточна Франция. Право, икономика, литература, психология, социология, физика… И главно медицина — всички светила от областта преподават тук и дават консултации в болницата. Някога сградата на болницата е била част от университета. После са я реконструирали. Половината окръг идва да се лекува тук и всички жители от планините са родени в тукашния майчин дом.

Ниманс слушаше със скръстени ръце, облегнати на една от масите за четене.

— Говориш като познавач.

Жоано взе някаква книга от една лавица.

— Следвал съм в този факултет. Право… Исках да ставам адвокат.

— И стана полицай.

Лейтенантът погледна Ниманс. Очите му блестяха на бялата светлина.

— На третата година изведнъж са уплаших да не ми доскучее. И се записах в школата за инспектори в Тулуза. Казах си, че в занаята на ченгето има повече действие, повече риск. Че ме очакват изненади…

— Разочарован ли си?

Лейтенантът върна книгата на мястото й. Леката му усмивка изчезна.

— Не днес. В никакъв случай. Това тяло… Как може човек да извърши подобно нещо?

Ниманс пренебрегна въпроса.

— Каква беше атмосферата в университета? Имаше ли нещо по-особено?

— Не. Доста дечица от буржоазни семейства. Главите им бяха пълни с клишета — за живота, за времето, в което живеем, за идеите, които трябва да имаме… Имаше и деца на селяни, на работници. Те бяха още по-големи идеалисти. И по-агресивни. Във всеки случай тогава всички ни очакваше безработица…