Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Пиер Ниманс задмина вратите на библиотеката до главния вход и влезе във фоайето. По стените му се виждаха наивистични рисунки, които блестяха на утринната светлина. Размерите на мястото бяха по-скоро грандомански — нищо общо със светлия мрамор и дървото в парижките университети. Поне на Ниманс така му се струваше — той не бе стъпвал в никакъв университет. Нито в Париж, нито другаде.

Ниманс изкачи стълбището с гранитни стъпала и стигна до тесен коридор с изгорели крушки. Търсеше № 34 — апартамента на Кайоа.

Вратата беше открехната.

Вътре беше тихо и полутъмно. Намираше се в малък вестибюл. По стените забеляза черно-бели фотографии на олимпийски шампиони от трийсетте или четирийсетте години. Лицата, силуетите, позите излъчваха някакво обезпокоително съвършенство, някаква нечовешка чистота. Ниманс се сети за архитектурата на университета — всичко това образуваше свързано цяло, не непременно приятно.

Под фотографиите забеляза портрет на Реми Кайоа. Откачи го, за да го разгледа по-добре. Жертвата беше усмихнат хубав младеж с къси коси и неспокойно изражение. В погледа му се четеше, че е нащрек.

— Кой сте вие?

Ниманс обърна глава. На вратата на вестибюла видя женски силует, облечен в шлифер. Комисарят се приближи. Още едно младо момиче. И тя едва ли имаше двайсет и пет години. Средно дълги светли коси обрамчваха тясното й, изпито лице, чиято бледност се подсилваше от кръговете около очите. Чертите й бяха опънати, но деликатни. Хубостта й се забелязваше едва на втори поглед, като отзвук на първото впечатление за болезненост.

— Аз съм Пиер Ниманс — заяви полицаят. — Главен комисар.

— И влизате вкъщи, без да звъните?

— Извинете ме. Вратата беше отворена. Вие ли сте съпругата на Реми Кайоа?

Вместо отговор жената изтръгна портрета от ръцете на Ниманс и го окачи на мястото му. Без да иска, Ниманс мерна бледата й слаба гръд през деколтето на износения пуловер. Потръпна.

— Влезте — каза жената неохотно.

Влязоха в тясна дневна, обзаведена грижливо и строго. По стените бяха окачени модерни картини. Симетрични линии, ярки цветове, неразбираеми фигури. Полицаят не им обърна внимание. Затова пък го порази нещо друго — силната миризма на някакъв химикал. Всъщност на лепило за тапети. Семейство Кайоа наскоро си бяха сменили тапетите. Тази подробност го разтърси. За пръв път се замисли за съсипания живот на двойката, за пепелта от изгорялото щастие, с която сигурно бе посипана скръбта на тази жена.

— Госпожо, идвам от Париж. Повика ме съдебният следовател, за да подпомогна разследването, свързано с изчезването на съпруга ви. Аз…

— Имате ли някаква следа?

Комисарят я погледна и внезапно изпита желание да счупи нещо — предмет, прозорец, каквото и да е. Тази жена беше изпълнена с мъка, но още повече с омраза към полицията.

— Засега нищо — призна той. — Но се надявам, че разследването…

— Питайте.

Ниманс седна на креслото срещу жената, която се настани на малко столче на разстояние от него, като прислужница.

— Прочетох показанията ви. Трябват ми само някои допълнителни сведения. Много хора ходят на екскурзии тук, нали?

— Да не мислите, че в Гернон има кой знае колко развлечения? Всички правят туристически преходи или се занимават с алпинизъм.

— Някой друг познава ли маршрутите на Реми?

— Не. Той не говореше за тях. И си имаше собствени маршрути.

— Разхождаше ли се или се катереше?

— Зависи. В събота тръгна пеша. Не възнамеряваше да се изкачва на повече от две хиляди метра височина. Не беше взел екипировка.

Ниманс замълча, после започна направо:

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не.

Особеният тон на отговора го накара да зададе въпрос, който учуди и самия него.

— Имаше ли приятели?

— Също не. Реми беше необщителен.

— Какви отношения поддържаше със студентите, които ходеха в библиотеката?

— Контактите им се ограничаваха до попълването на фишовете за взетите книги.

— Нищо особено ли не се е случвало напоследък?

Жената не отговори. Ниманс настоя:

— Беше ли съпругът ви нервен, напрегнат?

— Не.

— Разкажете ми как изчезна баща му.

Софи Кайоа вдигна поглед. Цветът на очите й бе мътен, но миглите и веждите й бяха великолепни. Тя сви рамене.

— Затрупа го лавина през 93-а. Още не бяхме женени. Не знам нищо повече от това. Реми никога не говореше за този случай. Какво намеквате?

Полицаят не отговори и огледа малкото помещение. Познаваше отлично този вид жилища. Знаеше, че не е сам със Софи Кайоа. Споменът за мъртвия все още присъстваше, сякаш душата му приготвяше куфарите си някъде в съседната стая. Комисарят посочи картините по стените.