Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Нали ви казах — продължи тя, — на това място има нещо като естествени стъпала. За човек, запознат с алпинизма, би било детска игра да се изкачи нагоре без тялото.

— А после?

Фани взе нещо, подобно на макара, и продълговато заострено парче желязо.

— После забивате ето това в скалата над нишата.

— В скалата! Как? С чук? Това би отнело страшно много време.

Жената заяви:

— Познанията ви по алпинизъм са явно нулеви, господин комисар. Това е клин. С пикел като ето този тук можете за секунди да забиете няколко клина в коя да е скала, фиксирате макарата и просто издигате тялото си. Тази техника се използва, за да се изкачват чувалите в тесни или трудни места.

Ниманс направи скептична гримаса.

— Не съм се качвал горе, но според мен нишата е твърде тясна. Не виждам как убиецът би могъл да се превие вътре и да изтегли тялото. Освен ако, както казахте, силата му не е колосална.

— Кой казва, че е теглил отгоре? За да изкачи жертвата си, алпинистът е трябвало да направи само едно: да се спусне от другата страна на макарата като противотежест. Тогава тялото се е изкачило само.

Полицаят внезапно разбра техниката и се усмихна — беше толкова очевидно.

— Само че убиецът би трябвало да е по-тежък от мъртвия, нали?

— Или колкото него, защото когато висите във въздуха, теглото ви се увеличава. След като е вдигнал тялото, вашият убиец би могъл бързо да се изкачи, все по естествените стъпала, и да натика жертвата си в тази театрална ниша.

Комисарят още веднъж разгледа клиновете и халките върху тезгяха. Приличаха му на инструменти на касоразбивач, но от по-особен вид.

— Колко време е нужно за подобна операция?

— За някой като мен — по-малко от десет минути.

Ниманс кимна. Профилът на убиеца вече се очертаваше. Излязоха навън. Слънцето се процеждаше през облаците и огряваше върховете с кристална светлина. Полицаят попита:

— Какво преподавате във факултета?

— Геология.

— По-точно?

— Преподавам няколко дисциплини: таксономия на минералите, тектонични дислокации, глациология — еволюция на ледниците.

— Изглеждате твърде млада.

— Защитих докторат на двайсет години, когато вече бях главен асистент. Аз съм най-младата дипломантка във Франция. Сега съм на двайсет и пет години и съм щатен преподавател.

— Истинско университетско чудо.

— Именно. Университетско чудо. Дъщеря и внучка на изтъкнати преподаватели тук, в Гернон.

— Значи принадлежите на братството?

— Какво братство?

— Един от моите лейтенанти е следвал в Гернон. Обясни ми, че университетът си има свой елит, съставен от децата на преподавателите…

Фани закачливо завъртя глава.

— Бих казала по-скоро голямо семейство. Децата, за които говорите, са израснали в университета, в образованието, в културата. Затова постигат отлични резултати. Изглежда естествено, не е ли така?

— Дори в спортните дисциплини?

Тя вдигна вежди.

— Това е от планинския въздух.

Ниманс продължи:

— Вие сте познавали Реми Кайоа. Що за човек беше?

Фани отвърна без колебание:

— Самотник. Затворен. Дори мрачен. Но блестящ. Образован до козирката. Говореше се, че… Разправяха, че е прочел всички книги в библиотеката.

— Мислите ли, че е вярно?

— Не знам. Но познаваше библиотеката като петте си пръста. Тя му беше убежището, леговището, бърлогата.

— Той също беше много млад, нали?

— Израсна в тази библиотека. Още баща му беше главен библиотекар.

Ниманс направи няколко крачки.

— Не знаех. И семейство Кайоа ли принадлежеше към „голямото семейство“?

— О, не. Реми се държеше някак враждебно. Въпреки културата си, никога не постигна успеха, на който се надяваше. Мисля… е, предполагам, че ни завиждаше.

— Каква беше специалността му?

— Философия, струва ми се. Довършваше дипломната си работа.

— На каква тема?

— Нямам представа.

Комисарят замълча. Загледа се във все по-осветените от слънцето планини. Приличаха на заслепени гиганти.

— Баща му жив ли е?

— Не. Изчезна преди няколко години в планината. Беше алпинист.

— Нищо подозрително?

— Не. Затрупа го лавина. Наистина мислите като полицай.

— Имаме двама библиотекари алпинисти. Баща и син. И двамата загиват в планината. Заслужава си да се подчертае съвпадението, не смятате ли?

— Нищо не сочи, че Реми е бил убит в планината.

— Така е. Но в събота сутринта е тръгнал на екскурзия. Вероятно е бил нападнат някъде горе. Може би убиецът е познавал маршрута му.