Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Реми не беше от хората, които следват класическите маршрути. И не споделяше с другите. Беше много… потаен.

Ниманс се поклони.

— Благодаря ви, госпожице. Знаете формулата — ако се сетите за нещо… Можете да ми се обадите на някой от тези номера.

Ниманс й даде номерата на клетъчния си телефон и на една аудитория, която ректорът му бе предоставил за работа — предпочиташе да се настани в университета, а не в жандармерията. Каза тихо:

— Доскоро.

Младата жена не вдигна поглед. Полицаят си тръгваше, когато тя каза:

— Може ли да ви попитам нещо?

Сега го гледаше с кристалните си зеници. Ниманс се притесни. Ирисите бяха прекалено бистри. Като стъкло, като течаща вода, като скреж.

— Слушам ви.

— По радиото казаха… Вярно ли е, че сте един от ония, които убиха Жак Мерин?

— Бях млад. Вярно е.

— Питах се… Какво изпитва човек след това?

— След кое?

— След такова нещо.

Ниманс се приближи до младата жена. Тя инстинктивно отстъпи. Но смело срещна погледа му.

— Винаги бих разговарял с вас с удоволствие, Фани. Но никога за този случай. Нито за онова, което загубих тогава.

Жената сведе очи и глухо изрече:

— Ясно.

— Не, не ви е ясно. За ваше щастие.

Водата бълбукаше зад гърба му. Ниманс бе заел едни туристически обувки от жандармерията и се изкачваше по естествените стъпала в скалите. Стигна до нишата и се взря в тесния процеп, където беше открито тялото. Внимателно огледа скалата наоколо. Търсеше евентуални следи от клинове. Дупки в камъка.

Вятърът носеше капки ледена вода и шибаше лицето му. Усещането му харесваше. Въпреки обстоятелствата, когато стигна до езерцето, бе изпитал чувство на душевна пълнота. Може би убиецът бе избрал това място точно по тази причина — заради покоя, ведростта, която нефритените води носеха на разбунените духове.

Не откри нищо. Продължи да търси около нишата — нямаше следи от забити клинове. Коленичи на ръба и опипа вътрешните й стени. Изведнъж пръстите му се докоснаха до отвор точно в центъра на горната стена на кухината. Сети се за Фани Ферера. Беше познала — убиецът бе издигнал тялото, използвайки собствената си тежест.

Бръкна по-навътре и откри общо три дупки с дълбочина двайсет сантиметра, разположени в триъгълник — три следи от клинове, които бяха задържали макарата. Обстоятелствата на престъплението вече се очертаваха. Реми Кайоа е бил нападнат по време на прехода си. Убиецът го бе завързал, изтезавал, обезобразил и удушил някъде в планината, после бе слязъл до езерото с тялото на жертвата си. Как? Ниманс хвърли поглед на петнайсетина метра по-долу — там, където проблясваха огледалните води на езерцето. По реката. Убиецът се бе спуснал по реката с кану или някаква подобна лодка.

Но защо си е дал целия този труд? Защо не е изоставил трупа на мястото на престъплението?

Полицаят внимателно слезе от скалите. Свали ръкавиците си, обърна се с гръб към каменната стена и се взря в сянката на нишата, отразена в съвършено гладките води.

Отражението беше ясно като картина. Обзе го някакво вътрешно убеждение — това място бе светилище. Покой и чистота. И може би убиецът го бе избрал тъкмо затова. Във всеки случай вече бе сигурен в едно: ставаше дума за опитен алпинист.

Колата на Ниманс бе снабдена с предавател, но полицаят никога не го използваше. Не използваше за важни съобщения и личния си клетъчен телефон, който бе още по-недискретен. Предпочиташе да си служи с пейджър, приемател на радиопослания, като често сменяше марките и моделите. Никой не можеше да проникне в тази система, освен ако не знаеше паролата. Тази хитрост я бе научил от парижките дилъри, които първи оцениха дискретността на радиосъобщенията. Номерът и кодът бяха известни само на Жоано, Барн и Вермон. Като се качи в колата, Ниманс извади пейджъра от джоба си и провери за съобщения. Нямаше.

Подкара колата и се отправи към университета.

Беше единайсет часът сутринта. Тук-там някой силует прекосяваше зелените площи. Няколко студенти тичаха по пистата на стадиона.

Полицаят пое по един страничен път и се насочи към главното здание — огромен осеметажен бункер с дължина шестстотин метра. Паркира и погледна картата си. Освен библиотеката, в сградата се намираха и аудиториите на факултетите по медицина и физика. На по-долните етажи бяха разположени занималните. Най-горе се намираха стаите на пансионерите. Пазачът на сградата бе отбелязал с червен флумастер номера на апартамента на Реми Кайоа и младата му съпруга.