Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Влезе в колата и по навик провери пейджъра си.

Екранът мигаше — съдебният лекар току-що бе завършил аутопсията.

Призори на същия ден, на двеста километра оттам в западна посока лейтенантът от полицията Карим Абдуф дочиташе труд по криминология за употребата на генните отпечатъци при разследването на изнасилвания и убийства. Тухла от шестстотин страници, която го бе държала буден през цялата нощ. Сега се взираше в цифрите на кварцовия будилник, който звънеше — 07:00.

Карим въздъхна, захвърли книгата на другия край на стаята, след това отиде в кухнята да сложи чая. Върна се в дневната — тя му беше и трапезария, и спалня — и се загледа в мрака навън през балконската врата. Залепи чело в стъклото и се опита да изчисли шансовете си да извърши генетично разследване в затънтения край, където го бяха преместили. Клоняха към нула.

Горчивина бе заседнала на гърлото на младия алжирец. И в най-престъпното си юношество бе успявал да избегне затвора. А ето че сега, когато бе станал ченге, го бяха запрели в къде-къде по-гаден затвор — смазано от скука провинциално градче. Затвор без зидове и решетки. Психологически затвор, който бавно го убиваше.

Карим се размечта. Видя се как лови серийни убийци благодарение на анализи на ДНК и на специални компютърни програми като в американските филми. Представи си, че оглавява научен екип, проучващ генетичната картография на престъпниците. След много изследвания специалистите успяват да открият нещо като пролука в хромозомната верига и установяват, че именно тя е ключът към престъпните наклонности. По едно време наистина бе ставало дума за двоен Y хромозом, присъщ на убийците, но това не се оказа вярно. В мечтата на Карим фигурираше нова „правописна грешка“, която лично той откриваше. Внезапно младият полицай потръпна.

Знаеше, че ако тази „грешка“ съществува, тя с положителност е вписана и в неговите гени.

За Карим думата „сирак“ никога не бе означавала нещо. Човек може да съжалява само за това, което е преживял, а алжирецът не бе преживявал нищо що-годе наподобяващо семеен живот. Първите му спомени бяха от кътче, покрито с линолеум, и черно-бял телевизор в дома за сираци на улица Морис Торез в Нантер, в грозния и безцветен квартал на детството му.

Карим бе изоставено дете. Или намерено. В зависимост от гледната точка. Във всеки случай не познаваше родителите си и във възпитанието, което получи по-късно, нищо не напомняше за произхода му. Не говореше добре арабски, имаше съвсем смътна представа за Исляма. Юношата бързо се бе отегчил от добрата воля и простотата на възпитателите и бе избягал от дома, за да отиде в града.

Тогава откри Нантер — безкрайна територия с широки булеварди, заводи, административни сгради, с неспокойни, зле облечени минувачи, свикнали да мислят за бъдеще, което ни най-малко нямаше да е сияйно. Но мизерията шокира само богатите. Карим не забелязваше бедността, която властваше в този град и прозираше във всичко — от най-обикновения материал до издълбаните от бръчки лица.

Напротив, запазил бе трогателни спомени от онова време. Времето, когато бъдещето още не съществува. Тринайсетте години. Първите приятели. Първите мацки. Най-парадоксалното бе, че в самотните години на юношеството Карим се научи да обича и да споделя. След детството в сиропиталището, юношеството му бе предложило втори шанс да се отвори за хората, за света. Спомняше си този период с кристална яснота. Дългите часове в бирариите с приятелите, безкрайните мечтания за някое девойче, забелязано на стълбите пред училището.

Абдуф винаги бе знаел, че Нантер е тъжен и безперспективен град. Но откри също така, че е и смъртоносен.

През една петъчна вечер в кафенето при басейна бе нахлула някаква банда и бе пребила собственика. Стара история с отказан достъп, неплатена сметка или кой знае какво. Никой не бе помръднал. Но виковете на собственика се запечатаха върху нервите на Карим. През онази вечер му обясниха всичко — имена, места, слухове. Разбра, че съществува и друг свят, за който не бе подозирал. Свят, населен с престъпни същества, които се криеха в недостъпни места. Друг път, точно преди един концерт, бе станало сбиване, което прерасна в клане. Отново работа на банди. Карим видя младежи с разбити лица, момичета с окървавени коси.

Алжирецът растеше и не можеше да познае града си. Нещо ново и различно ставаше в него. Говореха с възхищение за Виктор, камерунец, който се дрогираше на покривите на сградите. За Марсел, бандит с лице, белязано от едра шарка, с татуирана на челото бенка, многократно осъждан за побой над полицаи. За Жамел и Саид, които бяха обрали Спестовната каса. Случваше се да ги види и биваше поразен от благородството им. Те съвсем не бяха вулгарни, необразовани и груби, а елегантни, с трескав поглед, с отработени жестове.