Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

Пет дни по-късно научи, че са намерили трупа на приятеля му в едно мазе с обгорени ръце, обезобразено лице, изтръгнати нокти. Бяха го изтезавали до смърт, преди да го довършат с изстрел в гърлото. Карим не се изненада. Приятелят му търгуваше с наркотици и търговията му се бе превърнала в надбягване със смъртта. По една случайност същия ден Карим получи трицветната си лъскава карта на инспектор. И видя в това някаква поличба. Усмихна се, като се сети за убийците на Марсел. Тези мръсници не можеха да предвидят, че Марсел има приятел полицай. Нито че този полицай няма да се поколебае да ги убие в името на миналото и на дълбокото си убеждение, че мамка му, не, животът просто не може да бъде толкова гаден.

За няколко дни узна имената им. Бяха ги видели с Марсел малко преди предполагаемия момент на убийството. Тиери Калдер, Ерик Мазюро, Антонио Донато. Карим бе разочарован — наркомани и тримата. Сигурно бяха искали да научат от Марсел къде крие дрогата си. Оказа се, че Калдер и Мазюро не са били достатъчно надрусани, за да изтезават Марсел. Оставаше Донато. Рекет и насилие над деца. Сводничество с малолетни момичета. Продажба на наркотици.

Карим реши, че неговото жертвоприношение ще е достатъчно за отмъщението му.

Трябваше да действа бързо — ченгетата от Нантер, които му бяха дали тези сведения, също щяха да тръгнат по следите на кучите синове. Карим хукна по улиците. Беше родом оттук, познаваше кварталите, говореше езика на младите им обитатели. Още същия ден откри тримата наркомани. Живееха в изоставена сграда близо до магистралата, която свързваше Нантер с университета.

Карим прекоси фоайето с изкормени пощенски кутии, изтича по стълбите и през грохота на колите по магистралата долови специфичния ритъм на рапа. Усмихна се, като позна парчето. С един ритник издъни вратата и каза само: „Полиция.“ Във вените му нахлу адреналин. За пръв път си играеше на ченге, без да го е страх.

Тримата се вцепениха. Апартаментът беше пълен с боклуци, стените бяха почти разрушени, отвсякъде стърчаха тръби, върху прокъсан матрак се кипреше телевизор. Последен модел Сони, явно откраднат предишната нощ. На екрана течеше порнофилм.

Карим усети, че тялото му се раздвоява и се понася из стаята. С ъгъла на окото си видя струпани радиокасетофони от коли. Видя разкъсани пакетчета от дрога върху обърнат кашон. Видя и пушка-помпа сред кутии с патрони. Веднага разпозна Донато по снимката, която носеше в джоба си — бледо лице, светли очи, изпъкнали скули, множество белези. Все още не бе извадил оръжието си.

— Калдер, Мазюро, изчезвайте.

Двамата трепнаха, като чуха имената си. Поколебаха се, спогледаха се с разширените си зеници, после се юрнаха към вратата. Донато посегна към пушката. Карим настъпи ръката му в момента, когато сграбчваше приклада, а с другия крак го срита в лицето. Ставата на ръката изпука. Донато дрезгаво изкрещя. Карим го вдигна и го опря в стария матрак.

Извади автомата си и уви ръката си с оръжието в прозрачен найлонов плик. Донато вдигна очи.

— Какво… мамка му… какви ги вършиш?

Карим се усмихна.

— Гилзите, мой човек. Никога ли не си виждал това по телевизията? Много е важно да не се оставят гилзите.

— Но какво искаш? Ченге ли си? Сигурен ли си, че си ченге?

Карим каза:

— Марсел ме изпраща.

— Кой?

Ченгето прочете в погледа на Донато неразбиране — той явно не си спомняше за човека, когото бе изтезавал до смърт. В замаяната му памет Марсел не съществуваше, никога не беше съществувал.

— Поискай му прошка.

— К-к-какво?

Карим насочи увитото си оръжие.

— Поискай прошка от Марсел! — извика той.

Човекът, който щеше да умре, изкрещя:

— Прости ми! Прости ми, Марсел! Мамка му мръсна! Прости ми, Марсел! Аз…

Карим стреля два пъти в лицето му. Извади куршумите от матрака, прибра горещите гилзи в джоба си и излезе, без да се обръща.

Така се сбогува с Нантер, града, от който бе научил всичко.

След няколко седмици младият полицай се обади в комисариата, за да се осведоми докъде е стигнало разследването. Научи това, което вече знаеше. Донато бил убит с два куршума калибър 9, но не бяха открили нито куршумите, нито гилзите. Другите двама бяха изчезнали. Случаят бе приключен. За ченгетата. И за Карим.

Арабинът поиска да го зачислят към бригадата по проследяването и залавянето на местопрестъплението. Но му предложиха Шеста дивизия — антитерористичната бригада. Идеята беше да го внедрят сред ислямските интегристи в проблемните предградия. Ченгета араби се срещаха твърде рядко, за да не се възползват от услугите му. Той отказа. Дума да не става, че ще си играе на информатор, дори сред фанатизирани убийци. Карим искаше да навлезе в царството на нощта, да преследва убийците, да се среща с тях на собствения им терен и да преоре паралелния свят, към който сам принадлежеше. Не оцениха отказа му. След няколко месеца Карим Абдуф, възпитаник на полицейската школа в Кан-Еклюз, никому неизвестен убиец на един наркоман психопат, бе преместен в Сарзак в департамента Лот.