Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Никой нищо ли не е чул?

Жената отвърна:

— Честно казано, училището не е истински охранявано. Имаме една пазачка, но…

— Кога според вас са влезли — през нощта в събота или в неделя?

— Може да е по всяко време, дори през деня. През почивните дни всеки може да влезе. Няма нищо за крадене.

— Добре. Ще трябва да минете през комисариата, за да снемат показанията ви.

— Вие сте под прикритие, нали?

— Моля?

Директорката внимателно наблюдаваше Карим.

— Ами… Дрехите ви, видът ви. Сигурно се смесвате с бандите от предградията и…

Карим се разсмя.

— По тия места не гъмжи от банди.

Директорката продължи с компетентен тон:

— Знам как се прави. Гледах един документален филм на тази тема и…

— Госпожо — прекъсна я Карим. — Надценявате градчето.

Обърна се и се отправи към вратата. Директорката го настигна.

— Няма ли да снемете отпечатъци?

Карим отвърна:

— Мисля, че ще се задоволим да снемем показанията ви и да пообиколим из квартала.

Жената изглеждаше разочарована. Отново внимателно изгледа Карим.

— Не сте от този край, нали?

— Не.

— Какво сте направили, та сте се озовали тук?

— Дълга история. Някой ден ще намина и ще ви я разкажа.

Навън Карим се присъедини към униформените полицаи, които пушеха в шепите си с вид на гузни ученици. Селие изскочи от фургона.

— Лейтенант, има нещо ново.

— Какво?

— Друг обир. Откакто съм тук, нико…

— Къде?

Селие се поколеба, изгледа колегите си.

— Ами… На гробището. Влизали са в една от гробниците.

Гробовете и кръстовете се простираха върху леко наклонен терен. Карим вдъхна мириса на роса и увехнали цветя.

— Изчакайте ме тук — промърмори той.

Надяна гумени ръкавици и си каза, че Сарзак дълго ще помни този понеделник.

Този път бе минал през дома си, за да вземе „научната“ екипировка — всичко необходимо за снемане на евентуални отпечатъци от пръсти и следи от стъпки.

Тръгна по покритите с чакъл алеи към осквернената гробница. За миг бе помислил, че става дума за истинско оскверняване като тези, които бяха зачестили във Франция през последните години. Но не — всичко беше в ред. Явно нищо не бе пипано освен гробницата. Надгробният камък бе във формата на параклис. Вратата беше само открехната. Карим коленичи и огледа ключалката. Както и в училището, крадците много внимателно бяха отворили вратата на гробницата. Полицаят опипа мястото и реши, че и този път става дума за професионалисти. Може би същите?

Отвори по-широко вратата и се опита да си представи сцената. Защо крадците си бяха дали толкова труд да не оставят следи, а не бяха затворили вратата? След миг разбра — в ключалката се бе вмъкнал чакъл и пречеше на ключа да се превърти. Тъкмо тези дребни камъчета бяха издали присъствието на осквернителите.

Карим още веднъж се запита: дали едни и същи хора бяха проникнали в училището и в гробницата? Каква връзка имаше между двете?

Надгробната плоча му помогна донякъде да си отговори. Надписът гласеше:

Карим размисли. Може би детето бе учило в „Жан Жорес“. Отново разгледа плочата. Никакъв епитаф, никаква молитва. Само малка овална рамка от остаряло сребро, монтирана в мрамора. Вътре в рамката обаче нямаше снимка.

— Това е женско име, нали?

Карим се обърна. Селие стоеше зад него с големите си патъци и уплашения си вид. Лейтенантът отговори с половин уста:

— Не, мъжко е.

— Да не е английско?

— Еврейско.

Селие си изтри челото.

— Господи, да не е оскверняване като в Карпантрас? Да не е замесена крайната десница?

Карим се изправи и отърка една в друга ръцете си.

— Не, не мисля. Бъди така добър, изчакай ме на портала с другите.

Селие се отдалечи, като ругаеше под нос. Карим отново заразглежда отворената врата. После се реши да влезе вътре. Приведе се и заслиза по стъпалата, като запали фенера си. Имаше чувството, че нарушава вековно табу. Не беше вярващ и се поздрави за това. Спря пред малкия ковчег от светло дърво. С пресъхнало гърло се приближи и го огледа. Беше дълъг около метър и шейсет и украсен по ъглите със сребърни арабески. В добро състояние. Карим го опипа, като си каза, че без ръкавици не би посмял да го докосне. Яд го беше, че изпитва такъв страх. На пръв поглед ковчегът не бе отварян. Захапа фенера и се приготви за по-подробен оглед, когато чу зад себе си глас:

— Какво правите тук?

Карим подскочи. Отвори уста, фенерът падна върху дървения ковчег. На вратата стоеше човек с приведени рамене и кепе на главата. Арабинът пипнешком затърси фенера си и едва изрече: