Жан-Кристоф Гранже - Пурпурните реки

— Полиция. Аз съм лейтенант от полицията.

Човекът горе изръмжа:

— Нямате право да влизате тук.

Карим знаеше, че прави нарушение. Дори в случай като този му беше нужно писмено разрешение, подписано от семейството, или специална заповед от началството. Изкачи стъпалата и каза:

— Дръпнете се. Излизам.

Човекът се отмести. Карим погълна светлината като еликсир. Извади трицветната си карта и заяви:

— Карим Абдуф. От комисариата в Сарзак. Вие ли открихте оскверняването?

Човекът мълчеше и оглеждаше арабина с безцветните си очи — мехурчета въздух в сива вода.

— Нямате право да влизате тук.

Карим разсеяно кимна.

— Добре, добре. Хайде да не спорим. Ченгетата винаги имат право.

После продължи:

— Кажете ми какво знаете. В колко часа открихте това?

Старецът въздъхна.

— Дойдох в шест. Тази сутрин имаме погребение.

— Кога за последен път минахте оттук?

— В петък.

— Значи може да са проникнали в гробницата по всяко време през уикенда?

— Аха. Обаче си мисля да е било тази нощ.

— Защо?

— Щото валя в неделя следобед, а в гробницата няма влага… Значи вратата трябва да е била затворена.

Карим попита:

— Наблизо ли живеете?

— Никой не живее наблизо.

Арабинът огледа малкото гробище, в което цареше покой и ведрост.

— Да са идвали насам скитници?

— Не са.

— Никакви подозрителни посетители? Да е имало прояви на вандализъм? Някакви окултни церемонии?

Пазачът се изплю върху чакъла.

— Нищо такова.

— Гробница само за едно дете… Малко странно, а?

— Аха. Странно е.

— Познавате ли родителите?

— Тц. Никога не съм ги виждал.

— Бяхте ли тук през 82-а?

— Не. А оня преди мен е мъртъв. (Човекът се изкикоти.) И ние умираме сегиз-тогиз.

— Гробницата изглежда поддържана.

— Не съм казвал, че никой не идва. Казах, че не ги познавам. Разбирам ги тия неща. Знам за колко време се износват камъните и колко дълго живеят цветята, дори ако са изкуствени. Знам как се завъждат бурените и тръните и всичката тая проклетия. Та мога да кажа, че често идват да се грижат за тая гробница. Ама аз не съм видял кьорав човек.

Карим отново се наведе и разгледа малката рамка.

— Имам чувството, че са откраднали снимката на детето.

— А? Май да.

— Спомняте ли си лицето му? Лицето на детето?

— Не.

Карим се изправи и свали ръкавиците си.

— През деня ще дойде научен екип да вземе отпечатъци. Така че отменете днешната церемония. Кажете, че ще има изкопни работи или е протекла вода, каквото и да е. Не искам никого тук днес, разбрахме ли се? Най-малко журналисти.

Старецът кимна с глава.

Преди да отиде в управлението и да състави рапорта си, Карим мина през училището и попита директорката:

— Учило ли е тук момче на име Юд Итеро през осемдесетте години?

— Имате ли вече някаква следа, инспекторе?

— Моля ви, отговорете на въпроса ми.

— Ами… Трябва да погледна в архивите.

— Да вървим тогава. Веднага.

Директорката отново въведе Карим в малкия кабинет с декоративните растения.

— През осемдесетте, казвате? — попита тя, като прокара пръст по регистрите, подредени зад стъклото.

— 82-а, 81-а и тъй нататък — отвърна Карим.

Внезапно забеляза, че жената се колебае.

— Какво има?

— Странно. Не бях забелязала тази сутрин…

— Какво?

— Регистрите… От 81 и 82… Изчезнали са.

Карим се приближи до шкафа и сам разгледа кафявите томове, подредени вертикално. Върху всеки том бе изписана година. 1979, 1980… Следващите два наистина липсваха.

— Какво точно има в тези регистри? — попита той, докато прелистваше един.

— Списък на учениците. Бележки на преподавателите. Това са всъщност дневниците на класовете.

Карим разтвори регистъра за 1980 г. и разгледа списъците на учениците.

— Ако детето е било на осем години през 1980-а, в кой клас щеше да е?

— Втори. Или дори трети.

Карим прочете съответните списъци. В тях нямаше Юд Итеро. Попита:

— Има ли други документи в училището за класовете от 81-а и 82-а?

Директорката размисли.

— Ще трябва да видя горе. Например регистрите на стола. Или докладите за медицинските прегледи. Всичко е подредено на тавана. Елате с мен. Там никой не стъпва.

Двамата бързо изкачиха покритите с линолеум стълби. Жената изглеждаше силно възбудена от случая. Тръгнаха по тесен коридор и стигнаха до желязна врата, пред която директорката поразено спря.

— Това… това е невероятно. И тази врата е била отваряна…