Север Гансовски: Винсент ван Гог

А в резултат на моята авантюра се получи такава поредица от събития. Аз, може да се каже, иззех Ван Гог от обръщение. Отнесох основната част от картините му, като взех още и значителна част от писмата. Затова вдовицата на брат му не можа да издаде нищо и Винсент Ван Гог бе практически задраскан от историята на изкуствата. По-късно, на границата между деветнадесети и двадесети век, се появява друг талант от подобно направление — Паризо. Когато измененията в плетеницата на времената достигат нашата епоха, съм се родил аз, срещнал съм Кабюс, започнал съм да правя справки за художници, научил съм за Валтер Паризо и именно него съм поискал да изнеса от миналото. Затова и Кабюс, когато излязох през нощта от времевата мрежа, каза, че е ставало дума за Паризо.

И какъв беше резултатът? В ръцете си държах две чанти с картини от Ван Гог, но аз бях единственото същество в цялата Вселена, което знае, че въобще има такъв художник. Помислих, помислих и реших да затворя спиралата. Това нямаше да възвърне похарчените ЕОЕ-ни…

„Да затворя спиралата“… Ах, да! Аз пък не ви обясних. Работата е в това, че веднага след създаването на Времевите камери се появи възможността най-неудачните ходове да се поправят. Тази маневра нарекоха „изхлузване от Примката“ или по-просто — „затваряне на спиралата“. Да допуснем, че сте ходили в XV век или в V, а при връщането ви в XX се убеждавате, че последиците от вашето пътешествие изглеждат твърде непривично. Тогава трябва да влезете в Камерата още веднъж, да поставите указателя повторно на онзи същия момент и да се завърнете обратно в миналото, като не предприемате нищо. В такъв случай всяко нещо отива на мястото си, все едно че не сте пътешествували. Наистина указателят никога не застава съвсем точно и затова някакви малки изменения винаги могат да се прокраднат…

Какво?… Колумб ли?… „Как са научили, че в основния вариант е съществувал Колумб?“ Ами просто защото по онова време в миналото се е намирал не само онзи глупак, а още доста хора. Измененията не ги засягат и те след завръщането си вдигат скандал. Разбира се, не е възможно изобщо всичко да се възстанови в първоначалния си вид. Много е възможно онзи вариант на миналото, резултат на който сме самите ние, съвсем да не е първоначалният. За Клаудио Мадеруци вече ви разказвах. Бедата е в това, че при тези случаи трябва да се изпрати точно онзи човек в същия онзи момент. Но онзи дръвник, който предсказа на Мадеруци печалния му край, загина на третия ден след завръщането си в нашата епоха. Тръгнал да се забавлява в Египет и там с личния си самолет се врязал в Хеопсовата пирамида — след това няколко дни чистиха западната страна от образувалия се при взрива нагар. Мисля, че Клаудио сигурно не е сам в нещастието си. Несъмнено по такъв начин още много художници, учени, изобретатели са загубени за нас. Но затова пък, изглежда, са се появили и много нови.

Да се върнем обаче към Ван Гог, тоест към нас. Проникнахме отново през нощта в Института — аз взех двете чанти със себе си — и затворихме Примката. На сутринта изтичах пак в библиотеката и се убедих, че всичко е наред. Ван Гог е възстановен, всяка енциклопедия му отделя не по-малко от половин страница, статии и монографии — безброй. А горкият Паризо изчезна яко дим. Посъветвах се с Кабюс и стигнах до извода, че не трябва да се гони веднага всичко, а по-добре да се донесе едно нещо, но достатъчно ценно. Спрях се на „Селяни ядат картофи“, която по наше време се оценява на цели двеста хиляди. Разсъждавах така. Отивам в миналото, купувам от художника първата от големите му картини, за което той сигурно ще съобщи на брат си като за забележителен успех. В нашето съвремие произведението несъмнено ще изчезне не само от галерията, където се намира сега, но и от всички албуми и книги с репродукции. Обаче в историята на изкуството то ще остане като изгубено. Всички изследователи ще споменават за него, ще съжаляват, че някой го е купил и оттогава го няма. А аз, като се върна в нашия век, ще съчиня приказката, че уж съм намерил „Селяни“ на един стар таван в къщата на далечни роднини.

Кабюс не възрази, взе от мене още петнадесет хиляди, прибави ги към своите, за да може в течение на близките седмици да създаде излишък в енергийния резервоар на Института, а аз заседнах да изуча по-добре материала. Купих едно от последните издания на „Писмата на Ван Гог“. Книгата беше разкошна, но както се изясни по-късно, с грешки. Така или иначе се убедих, че със „Селяни ядат картофи“ всичко трябва да свърши благополучно. В посланията си до брат си и до художника Рапард Винсент разказва много подробно за замисъла, за ескизите, за започването на работата и за нейния завършек. Той придава голямо значение на „Селяните“, в по-нататъшната си преписка се връща няколко пъти към тази тема.