Север Гансовски - Винсент ван Гог

Разбирате ли, той ме засипа с всичко това, без да ми позволи да вмъкна нито дума. Самотен в това село, където няма с кого и дума да размени, той сега говореше, говореше и говореше в пълна забрава.

Печката гореше, лампата пушеше, вдигаха се изпарения. Започна да ми се вие свят, усещах, че може просто да се строполя направо под масата. Трябваше да свършвам с всичко това, попитах го дали няма нещо, изпълнено с масло. Ах, с масло! Да, разбира се! По лицето му премина лека уплаха, той разбра, че рисунките не се харесаха. Пъхна ги ловко под кревата, измъкна някъде иззад сандъка до прозореца куп картини и етюди. Имаше три пейзажа, но скицирани, два морски пейзажа, няколко портрета.

Той пак започна да обяснява. Нека да не ми се струва, че ето на този пейзаж светлината е неестествена. Това говори за навика да се гледат картини, направени в ателие. Повечето съвременни художници, не толкова добри, като Миле, Коро или, да речем, Мауве (той много обича Мауве, макар че се разделиха), а средна ръка живописци много харесват светлината, но не живата, истинска, която може да се види сутрин, денем или нощем сред полето или в краен случай на улицата. Повечето художници рисуват в ателиетата и затова при тях светлината е една и съща, метално студена. Нали в ателието може да се работи само от единадесет до три часа, а това е точно най-бедното откъм светлина време на денонощието. Представително, но лишено от характер и апатично. А той се стреми да работи направо от натура. Наистина — няма ателие, но и да имаше, би постъпвал по същия начин. И нека аз не мисля, че морският пейзаж е направен твърде бързо. Той го е рисувал в Крагенбург по време на силна буря, започвал е няколко пъти, но вятърът е засипвал боята с пясък. Трябвало е да го изстъргва. По-късно намерил укритие зад стария шлеп в дюните и след всеки няколко мазвания на четката е тичал до брега да си опресни впечатленията.

Отхвърлих с жест пейзажите и той премина към портретите.

— Виждате ли — каза той, — у нас често рисуват човешкото лице така, че боите върху платното имат примерно същия цвят, както и тялото. Когато гледаш отблизо, излиза правилно. Но ако се отдалечиш малко, лицата стават мъчително плоски, защото розовите и нежно жълтите тонове, сами по себе си меки, от разстояние изглеждат твърди и празни. А аз работя така, че отблизо изглежда малко неестествено — зелено-червен цвят, жълто-сив или въобще неподдаващ се на определение. Но ако се отдалечите сега малко встрани, вие ще почувствувате верността, независимостта от цветовете, въздуха и вибриращата светлина в картината. Ето станете, моля.

Аз се изправих, шашнат напълно, и си ударих чутурата в тавана. Достатъчно силно при това. В очите ми наистина се появи вибрираща светлина и аз рухнах на табуретката.

Ван Гог се засуети около мене, извинявайки се.

— Е добре. А нямате ли нещичко по-ново? — попитах аз, търкайки удареното място. По странен начин този удар ме поободри. — Дайте ми някоя композиция. Покажете ми най-новото.

Той се замисли за миг.

— Да-да, веднага. — Напъха се отново под кревата и се изправи с голям пакет в ръцете. — Ето това. Канех се утре да я изпращам на брат си в Париж. — Той започна да отваря пакета, разгъна го и трепетно впери поглед в мен.

„Селяни ядат картофи“, както всички знаят, изобразява просто ядене на картофи и нищо повече. По онова време аз въобще не можех да разбера защо се рисуват такива неща. Друга работа е, когато художникът пресъздава върху платното хубавичка брюнетка или блондинка — оголени рамене, полускрита от дантели гръд. Добре е, ако при това тя гледа призивно зрителя или, напротив, е склонила очички и прикрива гърдите си с пухкавата си ръчичка — такива бяха тогавашните ми изисквания към класическото изкуство, ако не говорим за изкуството на рекламата, където сюжетът трябва да бъде много по-остър и по-разголен. А тук на платното — семейство селяни, събрали се около блюдо с картофи. Те ядат съсредоточено, ревностно, мълчанието и тишината се усещат. Лицата са груби, изморени, ръцете — тежки и корави. Някакви акценти се променят от човек на човек и карат погледа да обиколи целия кръг. Фонът е направен кой знае защо син, лицата имат картофен оттенък, а ръцете са кафяви.

Очевидно Ван Гог забеляза сянката на неудовлетворение, преминала по лицето ми.

Разбирате ли, според мен работата е изпълнена правилно. Една картина от селския живот не трябва да бъде напарфюмирана, вярно ли е? Исках да покажа, че хората ядат храната си със същите ръце, с които се трудят на полето, и по такъв начин честно си изкарват хляба. Цветът на лицата може да ви се види неестествен, но и за Миле казваха, че той рисува селяните със същата земя, която те засяват. За фона използувах много парижко синьо, но на мене ми се струваше…