Север Гансовски - Винсент ван Гог

Прекъснах го с вдигане на ръка, казах, че сам виждам всичко това. Картината ми харесва и съм готов да я купя за своята колекция.

Имайте пред вид, че това беше първата му работа, която някой се съгласява да вземе, макар че зад гърба му имаше вече около двеста старателно изпълнени рисунки и дванадесет картини с масло. За миг Ван Гог остана без дъх, после тихо попита:

— Да я купите? За вашата колекция?

Кимнах.

— На колко я оценявате?

Дори ръцете му затрепераха, той мъчително сбърчи вежди и започна да се разхожда около масата, правейки по две крачки в едната и в другата посока. Не му се искаше да отстъпи картината за по-малка сума, отколкото му струваше на него самия, а в същото време се страхуваше да не ме изплаши с твърде висока цена. Гледаше в пода, дълго пресмята нещо шепнешком, след това вдигна глава.

— Според мене — започна внимателно той — сто двадесет и пет гулдена не е скъпо. Или двеста и петдесет франка.

— Двеста и петдесет?

— Да… Виждате ли, аз мисля така. — Той се разбърза да обяснява. — За работа е отишъл примерно един месец, ако става дума само за самото платно. За да просъществувам месец, ми е необходима примерно половината от тази сума. Останалото — за платно и бои. Вие може би мислите, че тук няма от най-скъпите. Но работата е в това, че този сив цвят е съставен…

— Чудесно — казах аз и станах, този път свил глава между раменете си и поглеждайки със страх тавана. — Давам ви хиляда франка.

— Колко?

— Хиляда франка.

И тук изведнъж чухме някакво раздвижване около прозореца, а след това отчаян глас:

— Не! Така не може!

Двамата се огледахме. Жената, за която съвсем бях забравил, стоеше изправена — детето до нея на леглото — и очите й светеха от гняв.

— Хиляда франка? Никога!

Разбирате ли в какво се състои работата. Тези селяни, цялото семейство, изкарват едва ли повече от петдесетина франка месечно. Най-важни за тях са хлябът, дрехите и топливото. А Ван Гог, който не произвежда нито едното, нито другото, нито третото, е изглеждал тук просто безделник. Неговите занимания са им изглеждали чиста почивка — та нали моливът е много по-лек от лопатата, която те въртят по десет часа всеки ден. Жената беше просто оскърбена. Огромната според нейните понятия сума, която аз предложих за парче боядисано платно, зачеркваше живота на самата нея, на мъжа й и родителите й.

Впрочем собствената й грубост вече я бе смутила. Тя пребледня, грабна детето и като се обърна с гръб към нас, започна да го люлее нервно, макар че то и без това спеше.

Интересно, че и Ван Гог беше смаян. Той поклати глава.

— Не-не. Това е твърде много. Сто двадесет и пет гулдена са достатъчни.

— Но аз искам да ви заплатя хиляда франка. Ето моля.

Извадих от джоба си банкнота от хиляда франка и я поставих на масата. Обаче художникът се отдръпна като от гърмяща змия. Дявол да го вземе, отново непредвидена трудност! Идиотизмът на положението се състоеше в това, че имах в себе си само няколко десетки банкноти по хиляда франка и съвсем малко дребни в холандски гулдени. В Париж в наше време и през ум не ми мина, че той ще поиска толкова малко и дори ще откаже да вземе повече. В края на миналия век в Европа парите бяха много скъпи и аз прекрасно си давах сметка, че сега в Хогевен никой не би могъл да развали такава банкнота.

Опитвах се да я пъхна в ръката му, но той я отблъсна, казвайки, че картината, видите ли, не струва толкова и той не може да си позволи да ме измами.

„Не струва толкова“ — представяте ли си! За мене тя струваше повече, отколкото в неговото време въобще би могло да се получи и за тази къщурка, и за цялото жалко градче! Тя струваше повече организирана енергия, отколкото изразходваният човешки труд в цялата провинция Дренте с всичките й пътища, торфени блата, строежи, канали и поля. „Той не иска да ме измами!“. Бих искал да му докажа, че ще получа не сто пъти повече, отколкото ще изхарча, не хиляди пъти и даже не. милион. Че срещу парите, получени за „Селяни“, и ние с Кабюс ще се сдобием с градини, ще издигнем дворци и въобще ще получим възможности, каквито в неговата глуха просяшка епоха никой не е и сънувал. Но ако кажа нещо такова, той и жената ще ме вземат за луд.

Изгубих четвърт час да го уговарям, но Ван Гог остана твърд и аз, отчаян, се строполих на стола.

— Какво да правим?

Тогава той предложи да отидем до градчето Цвелоо, където има заемодателна каса и където дори през нощта могат да ни развалят парите. До Цвелоо има девет мили, каза той, и аз разбрах, че вече няма да успея обратно в Амстеланд за пощенската кола до канала. А това означаваше, че целият обратен път до Париж ще трябва да измина в ужасно бързане, за да стигна на булевард „Клиши“ в уреченото време, когато приятелят ми ще ме издърпа обратно в нашата епоха.