Север Гансовски - Винсент ван Гог

Бях съвсем съсипан, разглобен — едва се държах на краката си. Ван Гог се развълнува, изтича до селото и скоро се върна, като обяви тържествено, че е уговорил един селянин да ме превози три четвърти от пътя — разбирате ли, в този момент с транспорта беше много трудно поради пролетните полски работи. След десет минути се появи скрибуцаща талига, влачена от два кльощави коня с хлътнали хълбоци. Едва се натоварих върху нея — блестящ завършек за всичките ми горди мисли, нали?

До първите къщурки на Амстеланд се добрахме около осем. Ван Гог крачеше редом с каруцата и носеше картината. Когато каруцарят вече трябваше да отбие в друга посока, наложи се едва ли не на части да се измъкна от талигата. Слънцето се издигна над хоризонта, но беше скрито от облаци и в западната част на небето мъждукаха звезди. Ван Гог посочи една от тях, лицето му беше меко и замислено.

— Вижте колко е спокойна, прекрасна и добра. Понякога ми се струва, че звездите са свързани помежду си с тайнствени отношения, за които ние и не подозираме. Че техният хоровод влияе върху нашата съдба, а самите далечни светила ни наблюдават и се радват, когато постъпваме добре… — След това се обърна към мене. — Знаете ли, аз късно започнах да рисувам. На двадесет и осем години възприятието не е толкова ярко, а ръката не е така податлива, както в детството. Други на моята възраст вече имат опит, изработили са си собствен стил и дори са в зенита на славата си, а аз още само се уча. Затова не бива да храня илюзии относно себе си, аз още дълго ще бъда самотен и непризнат от никого. Но вие ми помогнахте и сега вярвам, че ако човек запази симпатията си към хората и се труди непрестанно, той ще постигне своето…

Около нас се простираше тъмното торфено еднообразие, потъналият в кал път отиваше до хоризонта. Ние замълчахме.

В Париж успях да пристигна навреме на уреченото място. От Камерата направо се строполих върху Кабюс, не пожелах да разговарям с него, до таксито допълзях на четири крака и полумъртъв се прибрах в къщи, бях прекарал в миналия век само една седмица.

Но както разбирате, ободрителните вани, специалният масаж и останалите процедури правят чудеса. Измих се, изтрих се, проспах осемнадесет часа на въздушния дюшек със слаба вибрация и на втората сутрин се почувствувах човек. Сега увереността ми в успеха беше пълна. Залепих си едни провинциални мустачки, нахлузих панталони, дълги едва ли не до коленете, и отидох в художествения салон. Но не на булевард „Сен Мари“, където все пак можеха да ме познаят, а в един друг, на Монмартър. Влизам, правя се на наивен, облягам се на щанда и чакам да ме забележат.

Забелязват ме, питат какво обичам.

— Ами — казвам — бях у леля си близо до Антверпен, на тавана ми попадна една картина. Като че ли стара. Нарисувано е как хората в миналото са яли картофи, — Сам разопаковам картината и я обръщам към светлината. — Има подпис „Винсент Ван Гог“. Не познавам такъв художник, сигурно е съвременник на този, как беше… Леонардо де Рафаело. И си помислих, че някой може да се заинтересува.

Очаквам да чуя възгласи на удивление и радост, но присъствуващите ме гледат с ирония. Един от продавачите взима картината в ръце.

— Да, наистина подписът е „Вая Гог“. Изглежда, на такъв сюжет би отивало името „Селяни ядат картофи“.

Чеша се по врата, отговарям, че и аз бих я нарекъл така.

Продавачът я завърта откъм обратната страна.

— Вижте, тук има и дата. „Март 1883“. Всичко е точно, както в писмата до брат му — първият вариант на забележителното произведение.

— Тъй ли? — питам. — Аз дори не съм обърнал внимание на обратната страна. 1883 година, значи. Излиза, че той е живял преди онзи Леонардо.

Друг продавач взима „Селяни“ от ръцете на първия и ми ги подава.

— Вземете. Оригиналността не си струва даже да се проверява. Тази картина не съществува. Има само копие, нарисувано по памет през 1888 година.

— Как да не съществува? От какво тогава той е направил копието?

— Прочетете „Писмата“. Можете и от нас да купите екземпляр… Ей, къде хукнахте? Почакайте, отлепи ви се левият мустак!…

В къщи грабвам своето томче „Писма“, прелиствам го трескаво. Ето моля, януари 1883…

„Скъпи Тео, никога още не съм започвал годината с по-мрачни перспективи и в по-мрачно настроение. Навън е тъжно: полята — черен мрамор с жилки от сняг; денем обикновено има мъгла, понякога — лапавица: сутрин и вечер — пурпурно слънце… Черните храсти на фона на навъсеното небе и клоните на тополите са груби като желязна тел…“