Север Гансовски - Винсент ван Гог

Сега вече реших да се въоръжа истински. Преди всичко се свързах с швейцарската фирма „Алпенклайд“, която, както помните, създаде нов вид дрехи за алпинисти — заливат човека с течност, образува се ципа, през която кожата диша, която не пречи на движението, и при това можеш да се сгромолясаш в тридесетметрова пропаст, без дори да получиш синина. Ципата се извива на ставите само в определени посоки и при това е твърда като стомана. „Броня-дрехите“, или „БД“, имаха голям успех, след това те започнаха да произвеждат „ТД“, тоест „термо-дрехи“. Тъканта е направена от специални конци. И се захранва от цезиева батерийка с големината на кибритена кутия, прикрепена за колана. Обличаш ги, поставяш, да речем, на петнадесет градуса, а след това — каквото ще да става — регулирането се извършва автоматично: при вятър и студ конците топлят, при жега — обратно, постоянно работеща климатична инсталация. Фирмата започна с производството на туристическо облекло и аз изпратих в Цюрих описание на това, което исках… Е, запасих се със средства против дървеници, с пари — не само банкноти по хиляда франка, а и по-дребни, със запасни батерии. Поръчах колие от изкуствени диаманти в старинен стил — исках да проверя какво ще кажат за него парижките търговци на скъпоценности от края на миналия век.

Подготовката ми беше много интересна. Изоставих напълно предишните машинации, достатъчно често се отбивах в Института и там свикнаха с мене. Срещна в празния коридор някой прегърбен побелял академик: „Здравейте, как е работата?“ „Благодаря, горе-долу.“ Аз си вървя по пътя, той ситни по своя — всичко е, както трябва. Случва се само понякога да се огледа с леко недоумение, после да се смути от това оглеждане, тъй че следващия път бърза да поздрави пръв, преди още да си отворя устата.

Кабюс се занимаваше с попълването на енергията, а аз попрочитах материали върху онази епоха. Задачата оставаше същата, само че възнамерявах да взема мерки, щото покупката непременно да се отрази в преписката.

И ето настъпва дългоочакваният ден, по-точно вечер. Шишкото пазач във вестибюла ни намига с разбиране и аз се вмъквам в Камерата. Сега избрах юни 1888 година. Художникът живее в малкия град Арл в Южна Франция и Гоген още не е отишъл при него — аз се досещах, че след появата на приятел на Ван Гог няма да му е до мен, пък и въобще не исках да бъда свидетел на драматичните събития, които предстояха скоро. Планът ми беше такъв: купувам от Теодор в Париж една картина, но така, че той да помоли Винсент да я изпрати от Арл. След това отивам при самия художник и там правя същото. Казвам, че това, което виждам, не ме устройва, нека да пише на брат си за едно-две платна от по-старите. В резултат на двете посоки ще полетят искания, потвърждения, след това всичко ще бъде включено в „Писмата“, историята със „Селяни“ няма да се повтори.

С Кабюс изчислихме, че пътешествието ще трае три седмици. Бях в Монмартър, гледах в онази, пълната „Мулен Руж“, тяхната прославена танцьорка Ла Гулю, рисувана от Тулуз-Лотрек, за която и стихове са съчинявали — не беше нищо особено… Показах колието в бижутерскя магазин, взеха го за десет хиляди, без да кажат гък. Имах впечатлението, че всичко е много евтино и на първо място човешкият живот. Колко ли е било тогава населението на Париж — не повече от половин милион? Всъщност какво говоря… не повече от четвърт. И въпреки това хората се държаха така, като че ли са се наплодили твърде много и никому не са нужни. Във всеки случай в самия град. Младо момиче на улицата тръгва с богат старец при първия му знак. Беседваш с някого и ако той чувствува, че джобът ти е пълен, гледа само да успее да се съгласи с твоята мисъл веднага, след като тя бъде изказана. Чувствува се недостатък на всичко: на храна, дрехи, жилища, недостатък на енергия на Земята. Разговорите са такива, че за пет хиляди можеш да купиш всеки моден журналист, за петдесет — важен държавен деец.

Тук се изясни, че в плана за купуване на картини компонентите трябва да се разместят. Исках да започна с Теодор, който, както ми беше известно, по това време получава мястото директор на художествена галерия във фирмата „Бусо и Валадон“. Отидох там, но го нямаше — беше заминал да се сватосва с Йохана. От картините на Ван Гог там висеше само „Житно поле“, и то в края на последната зала в един ъгъл. Аз я докоснах със странно вълнение, беше леко напрашена. Не зная с какво да обясня своето чувство. Кой знае защо възможността да пипна картината, на която през 1888 година никой не обръщаше внимание, ми се струваше по-важна от личното общуване с нейния създател.