Север Гансовски - Винсент ван Гог

Очите на всички се обръщат към мен, само мъжът на масата не вдига тъпия си, равнодушен поглед от паницата. Питам може ли да видя господин Ван Гог. Минутно объркване, юношата става, идва при мене. Раздразнено повтарям, че ми трябва художникът Ван Гог. Всички ме гледат с недоумение, юношата прави неловък жест и изведнъж виждам, че това не е момче, а възрастен мъж.

Той има рижа рядка брада, остри скули, хлътнали бузи, изпъкнало широко чело с големи плешивини и рядка, сресана назад коса. Чертите на лицето му са рязко очертани, определени. Според мен изглежда не на тридесет, а на цели четиридесет и пет и само дребният ръст, нелепата къса куртка и напрегнато изпънатата осанка го правят да прилича на момче.

— Аз съм Ван Гог — казва той и леко се покланя, но не с главата, а с тялото си.

Поздравявам, представям се с измислена фамилия.

Той се покланя сдържано още веднъж.

Оглеждам се, положението е някак си неловко. Аз стърча по средата на стаята в неудобна поза, нямам възможност да се изправя, тъй като таванът е много нисък. Не знам дали да започна разговора тук, или да излезем на улицата, където вече започва да се стъмнява. Аз съм готов и да изляза, но няма ли това да се стори неучтиво на домакините? От друга страна, просто не мога да стоя така прегърбен.

Ван Гог мълчи, останалите — също.

Пак се оглеждам, отникъде никаква помощ. Чувствувам се страшно тъпо. Изкашлям се, казвам, че бих искал да разгледам неговите рисунки и може би да купя нещичко.

А, рисунките! Лицето на Ван Гог моментално светва, той по младежки се изчервява. Ама разбира се, моля, с удоволствие! Той е много радостен и поласкан.

Бързо прави две крачки встрани, навежда се, бърка под леглото на старицата, измъква оттам купчина платна и скици. Изправя се, но всичко това няма дори къде да се разположи и той остава да стърчи така, гледайки не домакините, а мен.

Мъжът на масата бавно облизва лъжицата, става, поставя паницата на прозореца. Казва нещо на стареца. Отиват заедно при старицата, тя с мъка смъква краката си от леглото. Старецът намята на раменете й шал и тримата излизат навън. Жената, поставила детето на скамейката, сваля престилката си, изплаква ръцете си в същото корито, избърсва с парцал масата, която и без това е чиста, ако при тези условия изобщо може да се говори за чистота. Издърпва фитила на лампата, взема детето и сяда с него до печката. Прави всичко бързо и мълчаливо.

Теренът е освободен, Ван Гог поставя своята купчина на масата. Той все още не ми предлага да седна, гледа към жената. Тя, като че ли усетила погледа му, се обръща към нас, избърсва табуретката със същия парцал и я побутна към масата.

Сядам най-после и Ван Гог започва да ми показва рисунките. Той се е променил напълно, изразът на озлобление е изчезнал, сините му очи не са вече толкова строги, лицето му свети.

Рисунките са предимно с туш, някои на тонирана хартия, но повечето на обикновена. Много от тях аз познавам твърде добре: „Момиче сред дърветата“, „Рибари, посрещащи лодка“, „Хогевенската градина през зимата“. В бъдещето върху всяка от тях ще се появи специална литература, те ще получат номера в каталозите, задължителни при цитиране, и всякакви допълнителни означения. Спомням си, че понеже „Хогевенската градина“ е изпълнена в два варианта, единият от които след сто години ще се окаже в будапещенския Музей на изящните изкуства, а другият — в Ню Йорк, между специалистите от двата града ще се разгори ожесточен спор кой вариант на знаменитата рисунка е първи. Но дотогава ще изминат още десет десетилетия, а засега художникът, гладен и мършав, се суети около масата и тревожно, плахо поглежда в очите ми, стараейки се да разбере дали поне нещо ми харесва.

Той започва да говори, задава въпроси, но не дочаква отговорите. Залива ме със словесни потоци като фонтан, гейзер, лавина.

Аз въобще обичам ли рисунката?… Лично той смята, че рисунката е основата на всяка живопис, ако ще масло, ако ще — акварел. Само рисунката дава свобода в овладяването на перспективата и пространството, при това за тази свобода се заплаща сравнително евтино, тъй като тушът и хартията не са чак толкова скъпи, ако говорим за материалната страна, докато в същото време за акварелните бои трябва да се дават огромни суми. Той познава млади художници, които се залавят направо за живописта, но като не са разбрали предварително природата, рисуват „от главата си“, мацат, както им дойде и каквото падне, после гледат отдалеч резултата, правят многозначителни гримаси, мъчейки се да разберат какво е излязло. Действителният ключ към живописта не може да се намери единствено в самата рисувателна техника. Ако се постъпва така, всичко ще свърши само с похабяването на маса скъпи материали. Той е решил в началото да обиграе ръката с рисунки и да не се разкайва. Почти не е могъл да се обучава, посещавал е само за късо време ателието на Антон Мауве в Хага… между другото, от кого въобще аз съм научил за него и как съм намерил пътя дотук, в Хогевен? Ако от Мауве или особено от Терстех, не трябва да се доверявам изцяло на казаното от тях за него. Терстех от Хага смята, че него го мързи да работи с гипс, да изучава художниците-академици и въобще че рисува твърде бързо. Но що се отнася до изучаването на човешкото тяло по гипсови статуи, той въобще не вярва в това. Фигурата на селянин, който изравя ряпа изпод снега, няма и не може да има класическите пропорции. Към тези неща не може да се подхожда от гледната точка на салоните, а трябва да събереш смелост и да пресъздадеш тежестта на труда, който няма да предадеш, ако не излезеш сам от ателието, не помъкнеш статива си в пущинака, не изминеш десетина километра до нужното място. Ако в края на краищата самия тебе не те боли тялото от умора. Той така и прави и затова не е съгласен, че уж търси лесен път. Зад всяка от неговите завършени рисунки се крият десетки скици, рисувани при това не само в стаята, а на полето, в блатото и на ливадата, когато пръстите измръзват и трудно държат молива. Той се старае не само вярно да изобрази пейзажа, но и да предаде настроението. Ето да речем тази „Градина в Хогевен“. Тук може би има недостатъци, той самият отлично разбира, че това не е самото съвършенство и не струва много, но от негова гледна точка в голите дървета е уловен някакъв драматизъм и е изразено чувството, което човек изпитва, когато на гладен стомах като всеки селянин трябва да излезе и да се захване в дъжд и вятър за окопаването на ябълките. Сега са на мода италианските акварелчета със синьо небе и живописни бедняци — всичко това напудрено като със захар, приятничко. Но той предпочита да рисува това, което вижда, което предизвиква у него скръб, любов, възхищение и съжаление, а не това, което ще се хареса на търговеца на картини. Той смята за оскърбително един художник да постъпва по друг начин. Ако искаш да нарисуваш бедняк, бедността трябва да изпъква на преден план, а не живописността. Не трябва да се забравя, че този човек страда, че му предстои да умре в канавката сам и безпомощен. Нека рисунките да не се отличават с академична правилност, но всяка да е направена за решаването на определена задача… например ето тази, „Жена с чекрък“, е несполучлива — не си струва и да се гледа. Работата е в това, че стаята е малка, той е трябвало да се отдалечи малко повече от модела, но това там не можело да стане. И въпреки това според него рисунките показват, че той не тъпче на място, а се движи…