Север Гансовски: Винсент ван Гог

Той оглежда чантите.

— Донесе ли?

— Донесох. Почти целия Ван Гог.

— Как Ван Гог? Уговаряхме се за Паризо.

— Какъв Паризо?

С една дума, не можем да се разберем. Но няма време за спор, трябва да изнесем чантите от Института. Минаваме благополучно охраната. Завеждам Кабюс в къщи, едвам дочаквам утрото, грабвам няколко платна и тичам в онзи художествен салон. Качвам се веднага горе й казвам на плешивия собственик, че мога да предложа Ван Гог. Той повдига вежди.

— Какъв е този Ван Гог?

— Как какъв? Та ето вие имате репродукция от неговите „Слънчогледи“.

Поглеждам натам и виждам, че сега в медната рамка има нещо съвсем друго.

Собственикът на салона звъни, появява се старикът с мустаците. Стопанинът го пита познава ли Ван Гог. Старикът извива очи към тавана, колебае се, свива рамене, мисли. Да, наистина през миналия век е съществувал такъв незначителен художник. За него се споменава в едно писмо на Паризо.

Елегантният собственик на салона ме гледа.

— Почакайте, нали вие идвахте при нас преди две седмици и обещахте да донесете оригинална рисунка на Паризо?

— Аз?… На Паризо?…

— Да, разбира се. „Люлеещите се фенери в пристанището“ — рисунката, за която Паризо пише на Брак. Същата, която липсва в „Марсилската серия“.

Тичам в библиотеката, ровя се в справочниците. За Ван Гог не се споменава никъде нито ред, но затова пък Паризо се перчи навсякъде.

Мисля, че вече се сетихте каква е работата. Изигра ни шега същият този „ефект на Времевата примка“, за който ние с Кабюс нямахме и представа. Разбирате ли какво се получи с тези Примки. Французите през 1994 година първи откриха възможността да се пътешествува във времето. След тях Съветският съюз, Канада, последва съвместен италиано-американски проект и така нататък. Знаете как става — науката е стигнала до определена преграда, всички тъпчат на място, след което един по един започват да я преодоляват. На различни места построиха шест Примки, откъдето можеше да се прескача в миналото. Американците построиха своята Примка в Рим — решиха, че собствената им история не е достатъчно богата. Само свирепи индианци, които при удобен случай могат и да те скалпират. Веднага стана ясно, че миналото влияе върху настоящето, от което, както можеше да се очаква, тутакси се възползуваха политиците. Те съобразиха, че всяко неприятно съвременно произшествие има корени във вчерашния ден и ако тези корени се отрежат, ще изчезне и самото произшествие. Ето, да допуснем, скандал в Общото събрание на ООН. Ирландският дипломат О’Брайън се скарва с английския делегат лорд Фитц-Прукс, когото отдавна мрази. От дума на дума хващат се за гушите, заседанието е провалено. Ситуацията обаче е лесно поправима. Трябва сътрудникът на Министерството на външните работи на Великобритания да се върне две седмици назад във времето, да отлети до Дъблин и от името на Генералния секретар на ООН да помоли ирландското правителство да изпрати на предстоящата сесия не О’Брайън, а някой друг. Така и става, сесията преминава като по мед и масло. Това го казвам за сравнително несъществените случаи, но влиянието може да бъде и в много по-големи мащаби. В края на краищата, каквото и историческо събитие да вземем, винаги ще се намери някой момент в миналото, когато все още е можело събитията да потекат в друга посока. Да си спомним войната между Бразилия и Аржентина през 1969 година. Бразилците от заставата в един пущинак около Игуасу празнуват рождения ден на някакъв си капрал. Насмукват се здравата и започват да стрелят с автоматите си. От другата страна решават, че тях обстрелват, и отговарят с огън. Бразилците на пияна глава се хвърлят в атака, започва бой — горещ народ са тези латиноамериканци, ще знаете, хранят се едва ли не само с черен пипер. Бразилците навлизат на три километра в аржентинска територия и се натъкват на летен лагер на танкисти. Те също се радват на случая да се поразмърдат, нанасят контраудар и нахлуват у съседите си на четиридесет километра. Спешно заседание на Президентския съвет на Бразилия, извънредна сесия на аржентинското Народно събрание. Докато в Женева се мотаят и образуват комисия, бразилски „боинги“ нападат Буенос Айрес, а аржентинският въздушен флот сипе бомби над Рио де Жанейро. Двете столици горят, по улиците трупове и изтръгнати трамвайни релси. Франция се застъпва за Бразилия, САЩ автоматично започват интрига на страната на Аржентина. Конфликтът приема глобален характер, а се започна с такава дреболия. За нашата 1995 година всичко това е вече отминало в историята, но тъкмо построиха тези Времеви примки и си помислиха: защо пък да не облекчат живота на хората там, в миналото? Изпратиха специален човек още двадесет години по-рано, тоест в 1949 година. Той пристига в Рио де Жанейро, намира бъдещата майка на злополучния капрал — тя се казва Ветрелия и още не се познава с бъдещия баща. Посланикът на нашето време прибира момичето от кафенето, където мие чинии, и я устройва като стюардеса по авиолинията Рио де Жанейро — Осло. В норвежкото летище бразилската красавица влиза в бюфета, светлорусият несръчен митничар Ганусон я настъпва по крака. Любов от пръв поглед, къщичка във фиорда Арендал, пет дечица, всички са безумно щастливи…