Север Гансовски: Винсент ван Гог

Започваме подготовката. Кабюс взима от мен петнадесет хиляди ЕОЕ-на и прибавя пет свои. Аз се сдобивам от нумизматици с пари от онова време. Поръчвам си костюм — широк, с дълъг райе панталон, сако с неподплатени рамене, черен цилиндър с мека и извита периферия. На врата тогава между впрочем са носели не вратовръзка, а някаква тъмна панделка. Всичко е твърде неудобно и се чувствуваш като плашило, но щом трябва, значи трябва. Минават две седмици, приготовленията са приключили и една ясна вечер отиваме в института на улица „Клиши“. Кабюс обяснява на сънения пазач, че аз съм специално поканения тази нощ хроноспециалист. Коридори, завои, коридори, няма жива душа. Със своя ключ Кабюс отваря вратата на Времевата камера. Техниката е следната: указателят се поставя на желаната година, месец, ден и час. След това — включваме за половин секунда, за да хвърлиш един поглед, още едно включване за две секунди за по-подробен оглед и на края окончателно пренасяне. Започнаха да практикуват тези предварителни включвания, след като един знаменит палеонтолог беше материализиран в каменния век преди сто хиляди години право пред отворената паст на пещерен лъв.

При мен всичко мина нормално. Огледах се още веднъж и ето ме в Париж на 10 май 1895 година, в неделя по обяд.

Забавно нещо е, да ви кажа, да попаднеш в чуждо време. Най-напред винаги те поразява тишината. Ако вземем моя съвременен град или примерно този от 1970 година, въпреки борбата с шума, трудно можеш да чуеш това, което става на две крачки от тебе. При нас пък близките звуци заглушават всички по-далечни. А тук ясно се чуваха не само стъпките на близкия минувач, а и шумът на каретата зад ъгъла и дори съвсем тихото дрънчене на конския трамвай през три квартала. И освен това, разбира се, липсата на автомобили, чистото небе, свежият въздух, всичко това създаваше впечатление, че обитателите на този свят си живеят като на курорт. И някаква претенциозност у хората. Всеки крачи по улицата важно, със собствен израз върху физиономията, като явно се насилва. Жена в черна рокля до петите се стреми да покаже, че е въплъщение на скромността. На лицето на шишкото със златна верига в джоба на жилетката е изписано, че той е особено порядъчен човек, а на носача, мъкнещ голяма мукавена кутия от магазина — че е страшно трудолюбив. Всеки минувач като че съдържа в себе си двама души — един такъв, какъвто е в действителност, и втори, какъвто иска да изглежда. В тази връзка ми мина през ума, че прогресът на човечеството, освен всичко друго, е приближаване към все по-голяма естественост и непринуденост.

Материализирах се на стария булевард „Клиши“, на същото място, където се намираше Камерата. И си тръгнах по пътя — приличен млад човек, добре облечен, с бастун и голяма пътна чанта. Трябва да призная, че ме обзе странна, лудешка радост. С мъка се сдържах да не направя някой номер — например да разбия някоя витрина, да преобърна карета или да дръпна за носа натруфеното конте, крачещо важно насреща. Ръстът ми в сравнение с другите минувачи ме правеше направо гигант, чувствувах, че безнаказано мога да правя каквото си искам. Та нали тук не са чували още, че сто метра могат да се пробягат за осем и пет десети, а на дължина да се скочи девет и осем. Не биха могли да ме настигнат нито пеша, нито на кон, а ако се стигнеше до бой, бих могъл да разпръсна произволно количество полицаи, като си послужа със съвременни прийоми от бокс и самбо. Въобще бих могъл да стана цар на подземния и нощен Париж, където нямаше радиопредаватели, мотоциклети, дактилоскопия, апаратура за подслушване, електронни пазачи и всякакви други бъдещи средства за откриване и залавяне на престъпника. От моя гледна точка околните бяха малки и слаби. Аз ги презирах и съжалявах едновременно.

Като се подсмихвах вътрешно, извървях една уличка, после втора, отминах малко гробище, достигнах спирката на конния трамвай, в който едвам се напъхах, лутах се известно време из пресечките, докато се добрах до номер осем на улица „Донасьон“.

Къщичка, верандичка, градинка, лехички с цветя — и всичко това ситно, умалено като играчка, не е като в нашето или във вашето време. Дърпам дръжката на теленото устройство със звънче — тишина, само пчелите омагьосват жълтите лилии. Дърпам пак — вътре в къщичката някой шава, но вратата не се отваря. Третия път ще скъсам тази тел, най-после на верандата се появява жена на средна възраст — очите леко опулени, с изплашено изражение на лицето. Зад нея се показва стара прислужница. Поздравявам през оградата и обяснявам, че съм чужденец, чул за произведенията на Винсент Ван Гог, които се пазят тук и бих искал да ги видя.