Север Гансовски: Винсент ван Гог

Какво казахте — „Бъдещето съществува ли вече?“… Да, разбира се, съществува. Заедно с всички останали времена още от първия миг в безкрайността. И миналото, и бъдещето — всичко съществува едновременно, и при това всеки миг се изменя. Тъкмо затова ние нямаме статично, неподвижно настояще. Какво, не е ли така? Където и да погледнеш, всичко е или вече минало, или още бъдеще… Това впрочем са философски въпроси, с които няма да се захващам. Да се върнем към онова, с което започнахме, тоест към Винсент Ван Гог. Ако искате да знаете, само благодарение на мене вие можете да видите тук в Лувъра неговите произведения. Ако на времето не бях се съжалил над тези картини…

Накратко казано, от 1995 година тези пътувания бяха поставени под най-строг контрол. Всеки кандидат минава през двадесет всевъзможни комисии, представя характеристики за морална устойчивост едва ли не още от яслите. При това докажи, че наистина е необходимо, продемонстрирай как ще се постигне пълно невмешателство. Например в Лондон се готвиха цяла година, за да направят късичък телефилм за Хенрих Уго, и им разрешиха да снимат от въздуха пира на рицарите само след като бе доказано, че тези аристократи никога не са поглеждали нагоре към небето — нали се срещат такива хора, които след определена възраст през целия си останал живот вече никога не повдигат глава, за да зърнат облаците, синевата или звездите. А когато, да речем, снимаха лагера на Спартак през 73-та година преди новата ера, операторът се скри на самия връх на Везувий, послужи си със силен телеобектив и беше уговорено, че ако някой приближи скривалището му на по-малко от половин километър, той ще се хвърли в кратера с цялата си апаратура, за да замаскира следите. Изобщо така минираха всичко, че да не може никой да се промъкне, и тези Примки на времето почти непрекъснато бездействуваха.

Но както знаете, законът за това е закон, за да се заобикаля. Своите подписи върху тържествения документ сложиха пълномощните представители на няколко държави, но съвсем не разните там пазачи, техници и дребни администратори, работещи в тези Камери. Един такъв техник се оказа през 1996 година мой познат от детинство. Подчертавам, именно познат, а не приятел — по онова време въобще не завързвах приятелства, тъй като прекрасно се чувствувах и сам. Всичко свое носех със себе си. Ръст два метра, широки рамене, остър поглед и бърза реакция. Тъкмо бях навършил двадесет и пет, а вече се бях прехвърлил от уличката, на която се родих, в собствена двуетажна къща в третия слой — тук, в Париж. А третият слой, както сам разбирате… Макар че сега него още го няма… В небето не бях поглеждал от дете, намирайки на земята всичко, което ми харесва. И ето веднъж в началото на есента срещам около хиподрума този Кабюс и той казва, че е на работа в Примката на времето. Веднага ми светнаха очите, питаме — нима все пак някой не пътува тайничко в миналото? Той отговаря, че пътуват, защо да не пътуват, стига да се направи с ум, но това изисква голям разход на енергия, която трябва да се купи от някое друго място и да се прехвърли, за да не забележат нищо в института. Съгласявам се да вложа капитал и ние се замисляме какво ли собствено си струва да се пренесе от миналото. Злато и всякакви скъпоценни камъни отпадат, понеже и едното, и другото вече се синтезира. Остават произведенията на изкуството и по-специално произведенията на знаменитите художници. Започвам да правя справки и научавам, че един от най-ценните живописци на миналото столетие е Ван Гог. Отивам в Народната библиотека, потърсвам материали и се убеждавам, че няма да стигнат няколко години, за да се прочете всичко. Винсент Вилем Ван Гог е роден през 1853 година, тоест почти век и половина преди нашето време. Обичал е и е бил отхвърлен. Отдава се на изкуството, живее в нищета и нарисува около седемстотин картини. Измъчен от бедността и липсата на признание, полудява и се самоубива на тридесет и седем годишна възраст, застрелвайки се в гърдите. Славата идва при него чак след смъртта, когато бива публикувана преписката му с брат му Теодор и с други хора… Е какво, всичко това много ми харесва — типична биография на гений, повече не би могло и да се желае… За последна проверка отивам в големия художествен магазин в Париж на булевард „Сен Мари“. Спирам първия попаднал служител и казвам, че бих искал да предложа оригинал от Ван Гог. В залата се възцарява тишина.

— От Ван Гог?… Оригинал?

— Да, именно.

Всички ме гледат. Продавачът моли да почакам, отива някъде, връща се и предлага да отидем при собственика на салона. Качвам се на мецанина. В малкия кабинет всички стени са запълнени с библиотечни шкафове, срещу прозореца в тънка медна рамка — репродукция на „Слънчогледите“ на Ван Гог. Плешив елегантен господин ме поздравява, предлага кафе. Той е развълнуван, но се старае да не го показва. Пита ме с какво разполагам. Рисунка, казвам. „Каква по-точно?“ Нищо особено, отговарям — овчар с овце. Господинът натиска звънеца, в кабинета влиза прегърбен старец с побелели мустаци като две саби — такъв един изкуствоведчески плъх. Собственикът на салона го запознава със същността на разговора, старецът се изпъва, мустаците му щръкват. Какъв е овчарят, в лявата или дясната страна държи гегата? Каква е местността наоколо — дървета или голо поле? Тъмно ли е небето и има ли на задния план кула? Разбирам, че пред мене е главният им специалист по Ван Гог. Отговарям напосоки, че овчарят е въобще без гега, няма нито поле, нито дървета и небето не е тъмно, не е светло, а сиво, с бяла дупка в средата. Старецът прехапва устни, мръщи се, а след това започва да дърдори, все едно че го чете: дрентският период, рисунката е замислена еди-кога си, завършена еди-кога си, споменава се в такива и такива писма. Разви, с една дума, цяла лекция. Мене всичко това не ме интересува, питам направо колко може да струва такова нещо. Елегантният господин се замисля, след което казва предпазливо, че средно запазена рисунка на Ван Гог върви сега примерно по хиляда, а добре запазена — и по две хиляди ЕОЕ-на — след проверка на молекулярно ниво. За да стане ясно, ще кажа, че разполагайки през 1996 година с примерно стотина хиляди единици организирана енергия, бихте могли да си издигнете малък индивидуален остров в Средиземно море — дори и при голяма дълбочина, след насипване на съответното количество пръст, да посадите парк, да построите дом и да прокарате пътища… Много добре, много приятно. След това аз си тръгвам, разказвам всичко на Кабюс и ние решаваме, че щом нещата стоят така, трябва да измъкнем от миналото по възможност повече. Аз предлагам да се върнем в Париж отпреди сто години, тоест през 1895 година, когато художникът е вече мъртъв и картините му, все още не струващи нищо, се съхраняват при вдовицата на брат му Йохана, издала впоследствие писмата на Ван Гог.