Север Гансовски: Винсент ван Гог

Стопанката, тази същата Йохана, се поуспокоява. Старицата отваря портичката, качвам се на верандата. Къщата се състои от три стаички. Първата е нещо като гостна, втората е затрупана цялата с папки и книжа, а третата, както се досещам, служи за спалня на госпожата и на прислужницата. Като цяло обстановката е бедна. Домакинята пита от кого съм научил за картините на Винсент, аз назовавам някакви прочетени в справочниците и монографиите имена. Тя е удовлетворена, по лицето й се изписва оживление и дори сдържана, скромна радост. Завежда ме на горния етаж, който е по-скоро таван. Тъмно, тясно, а върху груби стелажи са поставени платна на Винсент Ван Гог.

Оригинали.

Започвам да ги разглеждам и изведнъж ме обзема дълбоко недоумение. Защо го смятат за велик художник? В какво се състои гениалността му? За какво любителите на живописта са готови да дадат толкова много пари?… Разбирате ли, когато гледах репродукциите в разкошните албуми и четях всевъзможните хвалебствия, беше различно. Но сега картините са пред мен на тавана, мога да ги гледам пряко, а не през облагородяващата призма на времето и става ясно защо през целия си живот художникът е успял да продаде едно единствено нещо. На пейзажите дърветата са нарисувани с по две-три мазвания, къщите са като груби петна. В зеленчуковата градина например не се разбира какво е посадено — зеле или салата. Никаква обработка или, така да се каже, старателност, навсякъде бързане, припряност, небрежност. Имаш впечатление, че всичко, което е видял, е искал да загруби, да изопачи, да изкоруби. Започвах да се досещам, че славата на повечето знаменити художници, а може би и на поетите, е не толкова тяхна заслуга, колкото резултат от шумотевицата, която вдигат по-късно разните критици и изкуствоведи. Ако ви попадне в ръцете пиеса от Шекспир, поема от Пушкин или гравюра на Дюрер, но при условие, че изобщо не сте чували нищо за нито един от тримата, първите две ще ви се видят префърцунени, а третата просто скучна. На всеки от нас още от детинство просто му набиват в главата, че, да речем, Шекспир и Микеланджело са гении, може би иначе нямаше да ги четем, нямаше дори да ги погледнем… Всичко това ми минава през главата, но аз, естествено, не давам вид и си казвам, че моята е лесна, щом за Ван Гог ще платят толкова ЕОЕ-ни.

Повъртях в ръце едно платно, второ, обръщам се към домакинята — прислужницата също стърчи на вратата — и казвам, че бих могъл да купя ако не всичко, поне основното. Около двеста картини. Йохана Ван Гог ме поглежда с бледните си очи: „Да купите?“ Да, именно да купя и да платя в брой цената, която тя определи. При тези думи вадя от джоба си пачка банкноти по хиляда франка и ги разлиствам като ветрило. И какво чувам в отговор? Представяте ли си, увехналата дама навежда глава, очите й се облещват още повече и с тих, но твърд глас тя ми съобщава, че картините не се продават. Тя е сигурна, че братът на покойния й мъж Винсент Ван Гог е сторил твърде много за изкуството и в бъдеще трябва да принадлежи на човечеството, затова тя смята, че няма право да продаде произведенията му на частно лице. Тя възнамерява да издаде неговите писма — тези същите книжа, затрупали стаята — и се надява, че тогава хората ще разберат какъв прекрасен човек и гениален художник е бил Винсент. Да ми продаде тя не може нищо, но щом неговите неща ми харесват толкова, е готова да ми подари няколко рисунки и една-две картини, от които има по няколко варианта. Схващате ли психологическата постановка — може да подари, но не да продаде! Типичният старомоден деветнадесети век!

Изслушвам вежливо всичко това, правя се на обиден и казвам: всичко или нищо.

Работата е там, че имах пред вид и такъв вариант. Та нали аз, въоръжен с достиженията на нашата наука, в сравнение е живеещите в края на миналия век бях почти всесилен — нещо като виждащ в страната на слепите. Един ден преди да отпътувам, се отбих при познат аптекар и измъкнах от него един специален флакон, който в нашата епоха се използува при прехвърлянето на диви зверове от един резерват в друг. Натискате копчето, като при това не дишате около четиридесет секунди, а всичко живо в радиус от тридесет метра потъва в дълбок сън. Свивам рамене, пъхам парите в джоба си и напипвам там флакона. Двете жени веднага започват да се прозяват, да си търкат очите и след половин минута се свличат право там, където стояха. Изваждам от чантата си друга, по-малка чанта и започвам спокойно да избирам картини. Помня, че взех „Кулата Нюнен“, „Слънчогледите“, „Кафене в Арл“, „Разходката на затворниците“, разбира се „Сеячът“ — около двеста платна и картини, които за мой късмет бяха отрупани без рамки. Отбих се също в стаята на втория етаж и взех две папки с писма от лежащите там на масата общо десет. Накратко казано, натъпках докрай двете си чанти, излязох, наех карета и най-спокойно стигнах до булевард „Клиши“. Скабюс се уговорихме, че ще ме върне обратно след едно денонощие, за което трябва да бъда в уреченото време на същото място, където се материализирах. Пренощувах в малък хотел, по обяд излязох на улицата, вдигнах нагоре двете чанти. Секундите тичат в ръчния часовник, един миг небитие (нулево състояние) и ето ме във Времевата камера на Института, в нашия век, а всичко току-що станало се отдалечава със сто години в далечното минало. Вратата се отключва и пред мене е лисичата муцунка на Кабюс. Веднага забелязвам, че моят приятел е малко променен. Станал е мъничко по-нисък и още по-дългонос отпреди.