Джули Гарууд - Принцеса Алесандра

— Да, така е — съгласи се Колин, отвори вратата и се обърна към Алесандра — но се подчиняват на мен. Нали, момчета?

Реймънд и Стефан кимнаха одобрително. Тя се почувства засегната и почти на един дъх изрази мнението си за властните му методи.

Достойнство и благоприличие. Думите отекваха в съзнанието й. Стори й се, че майка Фелисити стои зад нея и наднича през рамото й. Това беше абсурдно, разбира се, защото монахинята се намираше на мили разстояние оттук. И все пак нравоученията й бяха пуснали дълбоки корени. Привидно спокойна, Алесандра кимна разбиращо и попита с тих и равен тон:

— Ще се бавиш ли, Колин?

Стори му се, че гласът й е хрипкав и сякаш всеки момент щеше да се разкрещи.

— Вероятно — усмихна се Колин. — Ще ти липсвам ли?

Алесандра отвърна на усмивката му и каза:

— Вероятно не.

Колин избухна в смях и затвори вратата.

Колин въобще не й липсваше. Той се прибра вкъщи след вечеря. Алесандра беше доволна от отсъствието му, защото не искаше той да се меси, нещо, което очевидно щеше да стане.

Тя се зае с ангажиментите си и прекара остатъка от сутринта и целия следобед в посрещане на стари приятели на баща си, които един след друг идваха да изкажат почитанията си и да й предложат помощта си по време на престоя й в Лондон. Повечето от посетителите бяха благородници, но сред тях имаше и хора на изкуството, както и обикновени чиновници. Бащата на Алесандра се бе радвал на широк кръг от приятели. Беше известен с точната си преценка за хората — качество, което тя вярваше, че е наследила от него — и всичките му приятели изключително много й допаднаха.

Матю Андрю Дрейсън пристигна последен. Възрастен, с голям корем, той беше доверения посредник на баща й в Англия и все още управляваше известна част от авоарите на Алесандра. Повече от двадесет и три години Дрейсън се ползваше от изключителното право да подписва официалните документи в Лойд. Притежаваше невероятни качества като посредник. Беше етичен, но и много умен. Тъй като бащата на Алесандра бе починал, според указанията на родителите си, тя можеше да разчита на Дрейсън за съвети по финансовите въпроси. Алесандра покани Дрейсън за вечеря, сервирана от Фленаган и Валена. Всъщност прислужницата свърши по-голямата част от работата, докато Фленаган слушаше финансовата дискусия на масата. Той беше учуден, че една жена може да има такива обширни познания за пазара и реши да каже на господаря си всичко, каквото бе подочул.

За два часа Дрейсън даде най-различни препоръки, към които Алесандра се присъедини с едно собствено предложение и сделката приключи. Когато представяше документите в Лойд, посредникът използваше само инициалите на Алесандра, защото просто бе немислимо жена да инвестира в каквото и да е било предприятие. Дори и Дрейсън би се ужасил, ако разбере, че предложенията са дошли от самата нея, но тя се отнесе с разбиране към предразсъдъците му спрямо жените и си позволи хитростта да измисли някой си чичо Албърт, когото представи за стар семеен приятел. Тя обясни на Дрейсън, че чичо Албърт не й е роднина, но тя е толкова привързана към него, че от години го счита за член от семейството. За да бъде сигурна, че Дрейсън няма да предприеме издирване, тя добави, че Албърт е бил личен приятел на баща й. Обяснението задоволи любопитството на Дрейсън. Той не се безпокоеше да получава инструкции от непознат човек. Все пак, на няколко пъти учудено коментира факта, че Албърт е позволил на Алесандра да се подписва със собствените си инициали като негов представител. Дрейсън изрази желание да се срещне с нейния почетен роднина, но Алесандра набързо му отговори, че напоследък чичо Албърт живее уединено и няма да допусне чужди хора в дома си. Откакто се е преместил в Англия, той смятал, че посещенията само нарушават спокойните му ежедневни занимания. Тъй като Дрейсън вземаше щедра комисионна за всяка поръчка, която представяше на застрахователните агенти, а срещата с чичо Албърт беше под въпрос, посредникът не намери за нужно да спори с принцесата. Щом като Албърт не желае да се срещнат, нека бъде така. Последното нещо, което Дрейсън искаше да направи, бе да отблъсне клиента си. Той реши, че Албърт е просто един ексцентричен човек.

След вечерята те се върнаха в салона, където Фленаган поднесе на Дрейсън чаша порто. Алесандра седна на канапето с лице към госта и изслуша няколко забавни истории за посредниците, които работеха на Лондонската борса. Как би искала да види с очите си залата, облицована в бляскаво дърво и местата, където агентите осъществяваха сделките си. Дрейсън й разказа за един странен обичай, който водел началото си от 1710 година. Докато господата сърбали питиетата си в клубовете, един от келнерите се качвал на нещо, което много приличало на амвон и с ясен и силен глас прочитал вестниците. Тъй като не се допускаха жени на Лондонската борса, Алесандра трябваше да се задоволи само с представата за събитията, която успя да си изгради от думите на Дрейсън.