Джули Гарууд - Танц в сенките

— Не, нямам. Имам среща с един човек тук.

— О, скъпа! Не е мъж, нали? Не си последвала някой мъж чак дотук, нали? Кажи ми, че не си. Точно това направих аз някога. Тръгнах след един и от Сан Антонио се озовах тук. Нещата помежду ни не се получиха, поне не за дълго и той си събра багажа и се махна. — Тя поклати глава и изцъка. — А сега съм вързана тук, докато изкарам достатъчно пари, за да се върна у дома. Между другото, казвам се Анджела.

Джордан се представи и стисна ръката на жената.

— Приятно ми е да се запознаем. Не, не съм дошла след мъж. Наистина ще се срещна на вечеря с един мъж, но е по работа. Той ще ми донесе едни документи.

— Нищо романтично, така ли?

Джордан си представи професора и едва се сдържа да не потрепери.

— Не.

— А откъде си?

— Бостън.

— Наистина ли? Не говориш с техния акцент, поне почти не ти личи.

Джордан не бе сигурна дали последното е комплимент, но Анджела се усмихваше. Имаше хубава усмивка и явно дружелюбен и общителен характер. На младини сигурно е обичала да се пече на слънце, предположи Джордан, защото лицето й бе прорязано от дълбоки бръчки, а кожата й приличаше малко на изсушен пергамент.

— Откога живееш в Серенити?

— Почти осемнайсет години.

Джордан примигна. Жената спестяваше цели осемнадесет години и все още нямаше достатъчно пари, за да се върне у дома?

— Къде ще се срещнеш с този бизнесмен за вечеря? — попита Анджела. — Всъщност не си длъжна да ми отговаряш. Просто съм любопитна.

— Ще вечеряме в „Брандинг Айрън“. Била ли си там?

— О, да. Но там храната не е толкова хубава като тук, а и се намира в лошата част на града. Ресторантът е местна забележителност и си работи, а през уикендите въртят добър бизнес. Но след като се стъмни, не е безопасно. Този твой бизнесмен трябва да е местен или някой местен му е казал мястото. Един чужденец едва ли ще е чувал за „Брандинг Айрън“, за да го предложи като място за среща.

— Казва се Макена — обясни Джордан. — Професор по история е и разполага с документално проучване, което ме интересува.

— Не го познавам — сви рамене Анджела. — Разбира се, не познавам всички в града, но се обзалагам, че е дошъл наскоро. — Обърна се, за да се оттегли. — Наслаждавай се на чая си, а аз ще те оставя на спокойствие. Всички смятат, че говоря прекалено много.

Джордан знаеше, че сервитьорката очаква да го отрече.

— Аз не мисля така.

Анджела се извърна, а лицето й бе озарено от широка усмивка.

— Аз също не мисля. Просто се държа приятелски, това е всичко. Много жалко, че няма да вечеряш тук. Джафи ще прави специалитета си със скариди.

— Струва ми се, че професорът предложи ресторанта, защото се намира точно срещу мотела, който той ми препоръча.

Веждите на Анджела отхвръкнаха нагоре.

— „Лукс“. Той ти е предложил „Лукс“?

Джордан се усмихна.

— Така ли се казва мотелът?

Жената кимна.

— Преди имаше голям неонов надпис. Думата „луксозно“ светваше и угасваше през цялата нощ. Сега светят само първите четири букви и местните го наричат „Лукс“. Трябва да се отбележи, че през нощта правят добър бизнес. — Гласът й се сниши до шепот и тя прибави: — Онзи тип, управителят на мястото, взема на час. Схващаш ли?

Сигурно бе решила, че събеседницата й не разбира, защото побърза да поясни:

— Това е публичен дом, ето какво е.

— Да — кимна Джордан, за да не се налага сервитьорката да й обяснява какво е публичен дом.

Анджела се облегна на масата и продължи да говори с нисък глас:

— Освен това, ако ме питаш, при пожар вътре можеш да изгориш жив. — Хвърли бърз поглед наляво, след това надясно, за да се увери, че никой не се е промъкнал в ресторанта и подслушва, после продължи: — Трябвало е още преди години да го сринат със земята, но мястото е собственост на Джей Ди Дики и никой не смее да се забърква с него. Мисля, че е сводник и на някои от проститутките. Джей Ди Дики е наистина зловещ тип. От километри лъха на зло.

Анджела беше щедър източник на информация и ни най-малко не се свенеше да я споделя. Джордан я слушаше като хипнотизирана. Всъщност почти завиждаше на жената за откритостта й и непринуденото, приятелско поведение. Джордан беше пълна противоположност. Тя пазеше информацията за себе си, не я споделяше с никого. Можеше да се обзаложи, че Анджела не страда от безсъние, докато Джордан от година не бе имала спокоен сън. Мислите й винаги препускаха, а имаше нощи, в които кръстосваше апартамента си, разтревожена за един или друг проблем. На сутринта вече нищо от това не й се струваше толкова значително, но в малките часове на нощта проблемите й изглеждаха огромни.