Джули Гарууд - Танц в сенките

Много скоро Джордан приближи до дървен мост с табела, от която разбра, че прекосява Парсънс Крийк. В реката не се виждаше и капка вода и докато гумите на колата трополяха по дървените греди, прочете друга табела, закачена на перилата, която гласеше, че когато реката е придошла, минаването по моста се забранява. Е, поне днес нямаше защо да се тревожи за това. Реката бе пресъхнала, както изглеждаше и градът.

От другата страна на моста я посрещна зелена табела, върху която с бели букви бе изписано: „Добре дошли в Серенити, окръг Грейди, Тексас. Население: 1968 души“. След това с по-малки букви бе добавено: „Новият дом на Грейди Хай Скул Булдогс“.

Колкото по-далеч караше на изток, толкова по-големи ставаха къщите. Джордан спря на един стоп на ъгъла, чу детски смях и викове и погледна нататък. От лявата й страна се виждаше басейн. Най-сетне, помисли си младата жена. Вече не се чувстваше като в гробище. Имаше хора и шум. Жените се бяха излегнали в шезлонгите, децата си играеха в басейна, а спасителят дремеше върху малка кула под палещите лъчи на слънцето.

Промяната след пресичането на моста бе изумителна. От тази страна на града хората поливаха моравите си. Улиците и алеите бяха чисти и наскоро асфалтирани, а къщите — добре поддържани. Имаше дори признаци на търговско оживление заради отворените врати на магазините от двете страни на главната улица. Отляво се виждаха фризьорски салон, железария и застрахователна кантора. От дясната страна имаше бар и антикварен магазин. В края на пресечката от ресторанта „При Джафи“ бяха изнесли на тротоара столове под сенника на бели и зелени ивици, но Джордан не можеше да си представи, че някой в тази жега ще пожелае да седне отвън.

Табелката върху вратата гласеше: „Отворено“. Тя мигом пренареди приоритетите си. Климатик в комбинация със студена напитка в момента бяха представата й за рай. По-късно щеше да потърси механик и мотел.

Джордан паркира колата, грабна чантата си и торбата с лаптопа и влезе вътре. Студената вълна, която я посрещна, накара коленете й да омекнат. Истинско блаженство.

До една от масите бе седнала жена и увиваше сребърни прибори с бели салфетки. Звукът от отварянето на вратата я накара да вдигне глава.

— Вече приключихме с обяда, а още е рано за вечеря. Ако желаете, мога да ви предложа чаша чудесен чай с лед.

— Да, благодаря ви. Би било страхотно — отвърна Джордан.

Дамската тоалетна беше в ъгъла. След като си изми лицето и ръцете и прокара гребена през косата си, отново се почувства човешко същество.

В заведението имаше десет или дванайсет маси, застлани с карирани покривки и възглавници със същите калъфки върху столовете. Тя си избра масата в ъгъла. Можеше да вижда през прозореца, но слънцето не грееше в очите й.

Сервитьорката се върна след минута с поднос и изпотена висока чаша с чай с лед. Джордан я попита дали би могла да й услужи с телефонен указател.

— Какво търсиш, скъпа? — попита жената. — Може би аз ще успея да ти помогна.

— Трябва да намеря механик — обясни Джордан. — И чист хотел.

— Това е лесно. В града има само двама механици и единият е затворил до другата седмица. Другият е Лойд и сервизът му е само на няколко пресечки оттук. Той е малко труден за общуване, но ще ти свърши работата. Ще ти донеса телефонния указател, ако искаш да видиш номера му.

Докато чакаше, Джордан извади лаптопа си и го разположи върху масата. Предишната нощ си бе направила списък с въпроси, които да зададе на професора, и сега реши да ги прегледа още веднъж.

Сервитьорката й донесе тънка книжка, отворена на страницата с номера на сервиза на Лойд.

— Проявих самоинициатива и се обадих на приятелката си Амилия Ан — рече жената. — Тя държи мотела „Домашен уют далеч от дома“ и в момента ти приготвя стаята.

— Много мило от ваша страна — усмихна й се Джордан.

— Мястото е хубаво. Съпругът на Амилия Ан почина преди няколко години и не й остави нищо, нито дори цент от доживотната си застраховка. Затова Амилия Ан и дъщеря й — Канди, се нанесоха в мотела и се заеха да го управляват. Спечелиха добри пари. Мисля, че ще ти хареса.

Джордан се обади по мобилния телефон в сервиза, откъдето рязко я осведомиха, че до утре никой не може да се заеме с колата й. Механикът й каза да я докара рано сутринта.

— Разбрах — въздъхна Джордан и щракна капачето на телефона.

— Само минаваш през Серенити или си се изгубила? — попита жената. — Ако нямаш против да те питам — побърза да добави.