Джули Гарууд - Танц в сенките

Това чакане бе ужасно. Беше прострелван и си спомняше, че боли адски, но онази болка не беше нищо в сравнение с това, което Ноа изпитваше в момента. Ако я загуби… О, господи… той не можеше да я загуби… не можеше да живее без нея…

Ник се бе качил до стаята на Лорен, за да й каже какво се е случило. Съпругата му спеше дълбоко и той реши да не я буди. Изключи телевизора и каза на сестрата да не споменава нищо за стрелбата. Утре щеше да узнае всичко.

Когато Ник се върна на етажа на хирургията, видя, че Ноа е сам. Отиде при него.

И чакането продължи.

Двайсет минути по-късно хирургът, доктор Емът, излезе от операционната. Усмихваше се, докато сваляше хирургическата шапка. Съдия Бюканън се спусна към него.

— Джордан е добре — успокои го лекарят. — Куршумът е минал през гръдния кош, тя е изгубила известно количество кръв, но очаквам, че напълно ще се възстанови.

Съдията сграбчи ръката му, стисна я силно и горещо му благодари.

— Кога можем да я видим? — попита той.

— В момента е в реанимацията и скоро ще излезе от упойката. Ще разреша на един от вас да влезе при нея, но само за минута. Тя трябва да си почива. — Хирургът се запъти към вратата. — Последвайте ме.

Съдията не помръдна.

— Ноа?

— Сър?

— Ако е будна, кажи й, че много я обичаме.

Ник трябваше да го побутне, за да го накара да се раздвижи. Новината, че Джордан ще се оправи, го бе изпълнила с огромно облекчение и слабост. Краката му бяха омекнали толкова, че едва успя да последва лекаря.

— Само една минута — напомни му доктор Емът. — Тя трябва да спи.

Джордан беше единствената пациентка в реанимацията. Една сестра проверяваше системата й и когато видя Ноа, се отдръпна от леглото.

Очите на Джордан бяха затворени.

— Боли ли я? — попита той.

— Не — отвърна сестрата. — Но от време на време губи съзнание.

Ноа стоеше до леглото, щастлив, че може да я гледа, като спи. Протегна ръка, за да докосне нейната и почувства топлина. Лицето й бе възвърнало цвета си.

Наведе се, целуна я по челото и прошепна в ухото й:

— Обичам те, Джордан. Чуваш ли ме? Обичам те и никога няма да ти позволя да си отидеш.

— Ноа… — разнесе се дрезгав шепот. Докато изричаше името му, не отвори очи.

Той не беше сигурен дали го е чула, затова се опита да я успокои:

— Ще се оправиш. Операцията мина добре и сега си в реанимацията. Нуждаеш се от почивка. Спи, сладурче.

Тя се опита да вдигне ръка, а веждите й се смръщиха.

— Заспивай сега — прошепна Ноа и нежно погали косата й.

— Той ме застреля. — Гласът й беше слаб, но изненадващо ясен.

— Да, простреляха те, но ще се оправиш.

Тя се опита да отвори очи, но клепачите й бяха твърде тежки.

— Видях го.

Отново се унесе. Ноа чакаше. Тя го е видяла? Видяла е убиеца? Осъзнаваше ли какво бе казала току-що?

— Видях го — чу се отново шепот.

Гласът й замря. Той се наведе и доближи ухо към устните й. Думите й бяха едва доловими, но ги изричаше бавно и претеглено.

— Той се опита да ме убие… Дейв… Тръмбо. След това отново заспа.

Дали Джордан разбираше какво му бе казала? Или халюцинираше под влияние на упойката и успокоителните, които вкарваха в кръвта й през системата? Ноа трябваше да е сигурен. Остана до леглото й и всеки път, щом се събудеше, я питаше какво е видяла.

Отговорът винаги беше един и същ: Дейв Тръмбо.

Сега очите й бяха отворени и той виждаше, че изпитва силна болка.

— Трябва да я оставите да спи — каза му сестрата. — Тук сте вече петнайсет минути, това е достатъчно дълго.

— Боли я — разтревожено рече той.

— Да — кимна сестрата. — Тъкмо се канех да й дам обезболяващо. Важно е да заглушим болката. Тя ще спи до утре. След това ще я преместим в интензивното отделение.

Сестрата се зае да инжектира ампула морфин в системата. Той я изчака да свърши и сетне попита:

— Дали осъзнава какво казва?

— Съмнявам се — отвърна жената. — Повечето от пациентите говорят несвързани неща. А утре няма да си спомня нищо.

Ноа целуна Джордан и се върна в коридора. Ник го чакаше, облегнал се на стената.

— Не знам какво да правя — рече Ноа. — Не мога да мисля…

— Джордан ще се оправи. Поеми си дъх, Ноа. Всичко ще е наред.

Приятелят му не разбираше.

— Да, знам, че ще се оправи. Не в това е проблемът. Тя ми каза нещо и аз не знам дали да й вярвам или не.

— Какво ти е казала?

— Каза, че е видяла стрелеца. Беше напълно сигурна и постоянно повтаряше едно и също нещо. Гласът й ставаше по-силен и тя изглеждаше съвсем будна. Смятам, че е видяла копелето. Чух някаква кола да потегля от паркинга, но излязох навън твърде късно, за да я видя.