Джули Гарууд - Списък с убийства

От изражението му тя явно разбра, че казаното не е блъф. Повече не чу нищо за нея. Дните и нощите се влачеха и той все по-вече се убеждаваше, че му е по-добре да живее сам.

Каквото и да разправяха клюкарите в отдела, той не беше пияница. Поне не още. Просто му беше писнало да се занимава с всички отрепки по улиците. Чикаго бе станал клоака, в която само дегенератите знаеха как да оцелеят и процъфтят. Също като бактериите, те се размножаваха и хранеха в помията.

Той се страхуваше, че тези бактерии вече бяха нахлули в тялото му. Плашеше се, че бавно се превръща в един от тях. Когато страхът му станеше непоносим, а алкохолът не можеше да прогони нощните кошмари, той започваше да си фантазира как ще се пенсионира рано. Трябваше му само един голям успех и можеше да си тръгне. Майната й на пенсията! Ако направеше особено голям удар, можеше да си купи яхта и да отплава към Бахамите. Никога не се бе качвал на лодка и не бе стъпвал на Бахамските острови, но в брошурата, която държеше закачена зад бюрото си, имаше много снимки, на които се виждаше колко чисти са онези места.

Искаше да върви пеш по чиста улица, да диша чист въздух и да вижда чисто синьо небе, но повече от всичко искаше самият той отново да се чувства чист.

Винаги когато някаква мрачна фантазия започваше да му пречи да се концентрира, той си купуваше бутилка бърбън, вземаше си отпуск по болест и се отдаваше на пиене. От негова гледна точка така правеше услуга на данъкоплатците. Като си стоеше вкъщи и се напиваше до забрава, защитаваше почтените граждани на Чикаго от това да ги убие по грешка.

Знаеше, че трябва да издържи и да не полудее, докато направи големия си удар. Или докато поне не му дойдеше времето за пенсиониране. Така че се стараеше да намира малко разтуха в ежедневните неща. Тази вечер например щеше да бъде много щастлив. Дежурството му изтичаше само след двайсет минути и за разлика от партньора си подлизурко нямаше да остане и минута повече. Днес беше получил чека със заплатата си и довечера щеше да се поглези със скъпа пържола. После щеше да отиде в другия край на града в училището за фризьорки и козметички на Лори, което всъщност си беше процъфтяващ публичен дом. И щеше да получи безплатна подстрижка и свирка от някоя от курвите, които се страхуваха прекалено много от него, за да му откажат. Възнамеряваше да завърши романтичната вечер с един стар приятел — „Джак Даниълс“ с черен етикет.

Времето едва пъплеше. Беше погледнал часовника си вече два пъти през последната минута — оставаха още деветнайсет. Боже, как мразеше това място! Бюрото му беше в далечния десен край на грозно продълговато помещение, прилепено до граховозелена стена. Някои сутрини, докато се катереше по стълбите към втория етаж на участъка, имаше чувството, че отива в някаква долнопробна фабрика, толкова претъпкано и потискащо беше навсякъде. Все говореха за ремонти на помещенията, но засега само една стая беше видяла нова боя.

Облегна се на стола си и се огледа. Детективите работеха на затрупаните си с папки бюра, повечето говореха по телефона, никой не му обръщаше внимание. Суини реши, че може да се измъкне по-рано, без да липсва на никого.

Но тази възможност бе набързо погребана, когато новият и адски досаден шеф се качи по стълбите. Лейтенант Луис ги ръководеше само от пет седмици, но за Суини това време бе достатъчно, за да реши, че го мрази. Лейтенантът не искаше да има никакви проблеми и след като от Вътрешния отдел бяха говорили с него за неофициалното разследване, се беше настроил срещу Суини. Пазеше се мръсотията да не полепне и по него. „Е, майната му, твърде късно е!“, помисли си Суини и се подхили.

И Луис не беше толкова кристално чист. Суини го видя как бавно влезе в стъкления си офис в дъното на залата. Беше дочул, че изневерява на богатата си жена от висшето общество. Всеки мъж си имаше тайни, за които не искаше никой да научава, и ако Луис продължаваше да му диша във врата, Суини бе решил да си направи едно малко проучване. Нямаше да му е трудно да открие коя е курвата и да направи няколко снимки. Може би трябваше да си купи цифров фотоапарат и да изпрати на съпругата няколко недвусмислени фотографии в размер двайсет на двайсет и пет. Какво пък, можеше дори да се позабавлява истински и да ги качи в интернет. Спря с тези фантазии, преди да се разсмее на глас при мисълта за този вариант. Падаше му се на гадняра жена му да вземе ножицата и да нареже всичките му скъпи костюми, да размаже ролекса, с който той все се фука, и да го изрита по кокалестия задник.