Анатолий Днепров: Глиненият бог

— А вие немец ли сте?

— Господи, разбира се! Нима може един чужденец да бъде допуснат до такива изследвания! Роден съм в Саар — продължавах да лъжа, а през това време една мисъл не ми даваше мира: „По-скоро, по-скоро давай твоя проклет буркан, докато не е станало късно, докато не е дошъл Шварц…“

— Вземето го тогава. Само че аз трябва да присъствувам. Така ми заповядаха…

— Добре. Знам, че такъв е редът.

Той ми подаде белия порцеланов буркан, затворен с капак.

— Какво трябва да се определи? — запитах аз.

— Концентрацията на водородните йони, количесвото на силций, натрий и желязо.

— Това ли е всичко? — запитах весело аз.

— Това. Само, моля ви, по-бързо…

В моята лаборатория високо до тавана светеше силна електрическа лампа. Освен нея имаше още една лампа без абажур на работната маса. Отидох до нея и отворих капака.

Порази ме миризмата на течността вътре. Разклатих леко буркана и замрях потресен, като гледах как по белоснежните стени се стича гъста червена маса.

Това беше кръв.

— Боже мой, защо се бавите толкова? Та това е образец седемнадесет-четиридесет и две. Различава се от вчерашния само по концентрацията на водородните йони. Ако анализът не се направи бързо — тя ще коагулира!

Вдигнах към немеца облещените си очи, като продължавах да стискам буркана. Изведнъж усетих, че той бе топъл, много по-топъл, отколкото можеше да се загрее, като го държиш в ръка.

— А вие сигурен ли сте… че ще се съсири? — промълвих аз накрая с пресипнал глас, като се приближавах бавно към немеца.

Той започна да отстъпва назад, втренчил в мен огромните си светлосини очи. Вървяхме така много бавно, той — пред мен, гърбом към стената, а аз на две крачки от него, стиснал трескаво порцелановия буркан.

— А сега ми кажете — продължих със зловещо хриптене аз — чия е тази кръв?

— Вие сте луд! Да не сте забравили? Серията „Изолда-две“ — това са зайци, плъхове и гълъби! Хайде, побързайте…

В този момент аз почнах да се смея с глас. Не знам защо се изплаших толкова от кръвта. Защо ми направи толкова ужасяващо впечатление? Заешка кръв! Ха-ха-ха! Удивително! А пък аз мислех…

— Ах да, ама разбира се! — окопитих се аз, като се плеснах силно по челото с длан. — А пък аз помислих, че е по серия…

— А нима има серия, в която… — изведнъж зашепна немецът и на свой ред започна войнствено да стъпва към мен… Лицето му се бе изкривило от омраза и презрение. Симпатичното и младо лице мигновено се превърна в страшно…

Мъчно можем да си представим как би завършила тази неочаквана среща, ако в лабораторията не се бе втурнал доктор Шварц. Той налетя като вихър, разярен и вбесен. Никога не бях го виждал такъв. Цялото му добродушие, любезност и приветливост бяха изчезнали. Още от вратата закрещя свирепо:

— Вън! Вън оттук! Кой ти е дал право да се вреш тук без мое разрешение?

Мислех, че всичко това се отнася за мен и вече се канех да отвърна нещо, когато доктор Шварц неочаквано изтича до немеца и го удари с всичка сила по лицето. Прикрил с ръка очите си, немецът отскочи към прозореца, но Шварц го настигна и го удари още веднъж с юмрук.

— Мръсна свиня, къде е препаратът??!

Немецът не отговори. От устата му се стичаше тънка струйка кръв.

— Къде е препаратът, тебе питам, негодник такъв?

— При мен е, господин доктор — тихо казах аз по немски, като подавах порцелановия буркан на Шварц.

Озверялото лице на доктора по химия изведнъж се изкриви в нещо подобно на усмивка. Дотогава той сякаш не бе забелязал присъствието ми. После долетя до мен със същата озверяла физиономия, както преди малко, и закрещя:

— Кой ти разреши да вземаш този препарат? Ах ти, френска свиня!…

Той замахна да ме удари, но аз успях да се прикрия с ръката, в която държах буркана, и ударът на юмрука му улучи него. Ударът бе силен, бурканът отскочи от ръката ми, удари се о стената точно над работната ми маса и се пръсна на парчета. На стената се образува огромно червено петно, което започна бързо да се разлива на всички страни. Цялата ми маса, всичките ми книжа бяха изпръскани с кръв. Няколко капки бяха пръснали върху електрическата крушка и сега цвъртяха върху нажежената и повърхност.

За миг настъпи мъртва тишина. Очите на всички ни бяха приковани към огромното петно на стената и към цвъртящите капки върху лампата. Пръв се опомних аз.

— Извинете, че се заех с тази работа, но според думите на този господин анализът трябвало да се направи веднага…

— Веднага ли? — промълви Шварц, сякаш току-що се бе събудил. — Ах да, веднага…