Анатолий Днепров - Глиненият бог

— Заекът току-що бе убит, господин Шварц… — измънка светлорусият немец.

— Да, наистина. Кръвта беше още топла и трябваше веднага да се определи концентрацията на водородните йони…

— Тъй-тъй. Дявол да го вземе. А пък аз мислех… Този негодник Ханс ми каза… Тю, каква глупост…

Шварц отиде до масата и започна да бърше с носната си кърпа електрическата крушка. После се залови с масата ми.

Вече успокоен, Шварц се усмихна и както винаги погледна добродушно и весело отначало мен, а после и немеца.

— Дяволите да ме вземат! Аз май избухнах без основание. За това е виновен този негодник Ханс. На него трябва да му тегля един хубав бой. Впрочем не ми се сърдете нито вие, Мюрдал, нито вие, Фрьолих. Като деца сигурно сте си патили без причина и вина от баща си, когато се е прибирал вкъщи без настроение. Повярвайте ми, аз ви желая доброто. Да вървим, Фрьолих… Аз лично ще се извиня пред доктор Грабер за опропастения материал. Утре ще повторим анализа. Още веднъж моля да ме извините, Мюрдал. Лягайте си да почивате. Късно е вече. Лека нощ.

С тези думи Шварц, а с него и Фрьолих, с когото така и не успях да се запозная, излязоха от лабораторията. Немецът продължаваше да стиска с изцапаната с кръв ръка разбитата си уста. Стори ми се, че ме погледна с учудване.

След излизането им аз постоях няколко минути пред изпръсканата с кръв маса. В главата ми всичко се бе объркало. Чувах бесните ругатни на доктор Шварц, плахия и изумен глас на Фрьолих и несъзнателно си повтарях: „Изолда-две“, „Изолда-две“… После загасих лампата и отидох в спалнята. Никак не ми се спеше. Легнал по гръб, бях вторачил очи в тъмнината и продължавах да мисля за случилото се. Нима всичко това стана поради лошото настроение на Шварц? Или може би има нещо друго? Защо се нахвърли така върху Фрьолих? И защо внезапно се успокои? Какво му е наговорил Ханс?

Обърнах се на другата страна. В пустинята забушува вятър и песъчинките яростно се блъскаха в стъклото на прозореца ми. Силният вятър виеше в комина на вентилаторния шкаф в съседната стая… С всяка минута той ставаше все по-стихиен и не след дълго прозорците на лабораторията се тресяха и дрънчаха. Пясъкът съскаше най-различно, сякаш се мъчеше да си направи пролука в лабораторията, да се втурне вътре и да засипе всичко. Повдигнах се на лакти и погледнах през прозореца. Беше тъмно като в рог. Пясъчен прах като плътна пелена бе забулил небето. Разразяваше се ураган, пясъчна буря, втора по ред, откакто бях дошъл тук. По време на такива страшни бури във въздуха се издигат хиляди тонове пясък. Пясъчните смерчове се носят из пустинята като побеснели, повличат нови маси пясък и превръщат нощта в ад, деня в нощ…

Неочаквано сред свиренето и съскането до слуха ми стигнаха някакви странни звуци… Нещо подобно на дращене, скърцане, пращене… Скърцането идеше някъде отдалеч, иззад плътната пясъчна пелена, която ме отделяше от целия останал свят. С всяка секунда то се усилваше все повече и повече. Станах от леглото, отидох до прозореца и се ослушах. Дращенето се чуваше съвсем близо, някъде край прозореца. Взирах се в непрогледния мрак, мъчейки се да видя онова, което беше за мен необяснимо, тайнствено, което предизвикваше в мен едновременно и страх, и любопитство. Очаквах всеки момент от другата страна на прозореца да се покаже някой… И изведнъж внезапно разбрах, че скърцането и дращенето не идват отвън, а отвътре, че звукът се поражда тук, в лабораторията, в съседната стая!

Мигновено изтичах до вратата и я разтворих широко. В този момент дращенето се чуваше особено силно. Сякаш някой опипом се мъчеше да пъхне ключ в ключалката.

Пипнешком намерих на стената ключа и запалих лампата. Спектрофотометричната лаборатория се изпълни със светлина. Тук всичко си беше така, както преди около един час. И само този странен звук изпълваше сега стаята. Откъде идеше той? Бавно тръгнах между масите и уредите, стигнах до вентилаторния шкаф и накрая се приближих до голямата металическа врата, зад която се намираше понижаващият трансформатор, който се използуваше, както аз си мислех, за спектрографа. На сивата желязна врата беше нарисуван бял череп и две кости, пресечени от червена мълния. Беше написано на немски: „Внимание! Високо напрежение!“

Приближих се до тази врата. Да, оттук идеше звукът. Някой от другата стана на вратата се мъчеше да я отвори. Но кой? Нима там няма трансформатор?

Дълго стоях до вратата с нарисувания човешки череп, докато дращенето на метал о метал спря да се чува. Ключалката щракна и вратата леко се отвори.