Анатолий Днепров - Глиненият бог

Отначало не можах да видя нищо в тъмната пролука. После от нея се показа човешка глава. Аз за малко не извиках, като познах в него Морис Поасон.

Когато очите ни се срещнаха, той ми направи знак да угася лампата. Щракнах електрическия ключ и се върнах при вратата. Тя се отвори тежко. Аз не можех да го виждам, но чувах как задъхано диша. После той ми прошепна:

— Сам ли сте?

— Да.

— Повярвайте ми, аз съм честен човек и не мога да остана тук повече.

— Какво сте намислили да правите?

— Да бягам.

— Къде?

— Да избягам оттук във Франция. Да разкажа на всички каквото знам…

— А нима човек не може да си отиде оттук нормално?

— Не.

— Как мислите да избягате?

— Това си е моя грижа. Нямам време за обяснения. Колко е часът?

Погледнах светещия циферблат на часовника си:

— Два без четвърт.

— След седем минути те ще бъдат далеч…

— Кои?

— Часовите. Ето какво. Вземете този ключ. Чрез него ще можете да научите някои неща. Само че не вървете по дясната галерия. Вървете направо. Ще се изкачите по едни стъпала горе и ще отворите също такава врата като тази. Аз мисля, че те ще намерят човек на моето място не по-рано от един месец. През това време вие ще успеете да научите всичко.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Три неща: очила, шише с вода и чаша спирт. Спирта ще изпия сега.

— Аз нямам очила против праха. Имам работни очила. Впрочем защо не влезете в стаята?

— Почакайте. Не бива да влизам при вас, както обикновено. Донесете очилата. В такова време не мога да мина без тях. Има много пясък.

Върнах се в моята стая и взех от масата очилата. После пипнешком намерих шишето със завинтваща се запушалка и го напълних с вода. Поасон изпи спирта от чашата и отпи няколко глътки вода от шишето.

— Така, струва ми се, друго няма. А сега ме вдигнете на ръце и ме занесете до външната врата. Ако там всичко е спокойно, ще изляза.

— На ръце ли? Вас?

— Да. Вдигнете ме на ръце. В противен случай ще разберат, че съм при вас.

Той излезе от шкафа и аз го понесох към изхода.

Когато отворих външната врата, върху нас яростно се нахвърли облак от пясък. Ослушахме се няколко секунди в стенещия вятър. Морис ме докосна до рамото.

— Време е. Сбогом… Не забравяйте, че сте французин и човек. Заключете вратата на трансформаторния шкаф. Сбогом. Скоро и вие ще разберете всичко…

Той се наведе напред и се изгуби в стенещия мрак.

Върнах се в лабораторията, запалих лампата и заключих „Трансформаторния шкаф“

Не можах да заспя през тази страшна нощ. Чак на сутринта се унесох в тежък, кошмарен сън. Събуди ме яростен телефонен звън.

— Мюрдал, спите като заклан? — чух строгия глас на фрау Айнциг. — Защо не сте започнали още работа? Това, че нощем не спите и се разхождате като лунатик из лабораторията, не ви дава право да се успивате за работа.

— Боже, а колко е часът сега?

— Сега е девет и две минути.

— Да, но още е толкова тъмно…

— Макар това да не влиза в задълженията ми, мога да ви съобщя, че вън бушува ураган — отговори ми тя с язвителен тон и затвори телефона.

Облякох се бързо и отидох да се мия.

Странното появяване на Поасон посред нощ в лабораторията ми и бягството му събудиха у мен тревога. Всичко стана толкова неочаквано, че в продължение на няколко дни не можех да дойда на себе си и постоянно си спомнях всички подробности около това събитие.

Неговото бягство не промени нищо в института. Нито доктор Шварц, нито фрау Айнциг, нито часовоите, обикалящи територията, не проявиха никакви признаци, че е станало нещо необикновено. Всичко си вървеше по старому.

Аз продължавах да получавам за анализ от Шварц голямо количество органични и неорганични вещества. Престанаха само „мръсните“ препарати, които ми донасяше Морис.

С неговото изчезване аз загубих единствения събеседник, с когото понякога можех да водя неслужебни разговори.

Не видях повече и Фрьолих. Но след идването му в моята лаборатория и случилото се във връзка с това Шварц започна да се отнася към мен по-сухо и по-официално. Той престана да разговаря с мен за неща, нямащи отношение към работата. Често, преглеждайки резултатите от моите анализи, той ставаше раздразнителен и придирчив. Случваше се да ми нарежда да променям или да повтарям анализите. Направи ми впечатление, че при всички случаи, когато това ставаше, анализираните вещества представляваха смолообразни течности, малко мътни на светлината. Тези вещества имаха огромно молекулярно тегло — понякога повече от един милион — и сложна молекулярна структура, в която аз открих с помощта на инфрачервения спектрофотометър захаридни и фосфатни групи и азотисти основи. Странно бе, че не откривах силиций в тези вещества. Точно това обстоятелство, както ми се струваше, правеше доктор Шварц раздразнителен и нервен. Престраших се веднъж да попитам Шварц какви са тези особени вещества. Без да обръща главата си към мен, като продължаваше да се вглежда в написаните в колонка данни, той отговори: