Анатолий Днепров: Глиненият бог

По територията денем и нощем се движеха часови. Те дежуряха по двама, въоръжени с карабини. Обикаляха цялата територия по някакъв много сложен маршрут.

Рядко успявах да видя на територията някого от хората. Особено безлюдна бе южната част, макар денем да излизаше дим от ламаринените тръби, а нощем понякога да светеха прозорците. Покрай източната ограда минаваше асфалтиран път и по него доста често до помпената станция или до електростанцията пристигаха камиони. По същия този път от време на време се появяваха хора, загърнати в бели сутани. Това бяха работници от местните жители.

Дълго време не познавах никого освен Шварц и Поасон. Ханс и Сако бях срещал, когато посещавах с резултатите от анализа северната барака, но всеки път щом влезех при тях, те веднага отиваха в друго помещение, като ме оставяха насаме с доктор Шварц. Поасон идваше при мен сам, обаче, след случая със спирта, много рядко. Отбиваше се най-вече, за да вземе някакъв реактив или да ми остави препарат за анализ. Той винаги бе мълчалив, замислен и както ми се струваше, пийнал. В мен се бе създало впечатление, че нещо го гложди, но какво точно — той или не искаше, или не можеше да каже.

Впрочем наскоро след пристигането ми аз имах още един познат, по-точно позната. Не я бях виждал. Запознаването ни стана по телефона. Веднъж, когато, кой знае защо, се поуспах, неочаквано иззвъня телефонът ми. Понеже дотогава никога не бе звънял, аз скочих като опарен и грабнах слушалката. Не бях успял да кажа нито дума, когато в слушалката се чу женски глас:

— Господин Мюрдал, време е за работа. — Това бе казано на френски със силен немски акцент. — Закъснявате за работа, господин Мюрдал. Вече е осем и десет минути.

Погледнах часовника си. Беше едва седем.

— По моя часовник е едва седем… — измънках аз смутено.

— Не сте си сверили часовника. Звънете ми винаги вечер след осем часа. Аз ще ви казвам точно време.

— А как да ви звъня?

— Просто вдигнете слушалката.

— Добре, благодаря. Ще ви се обаждам, извинете, как се казвате?

— Айнциг.

Задължение на тази телефонистка бе и да събужда сътрудниците за работа.

След време започнах да използувам по-често телефона, за да не ходя излишно при доктор Шварц. А също и в случаите, когато бе необходимо да запитам Поасон каква е участта на анализите ми, тъй като не ми беше позволено да отивам при него.

Вдигах слушалката и молех да ме свържат с когото ми бе нужно да говоря. „Моля“ — обаждаше се женският глас и ме свързваше. Веднъж вместо доктор Шварц италианецът бе вдигнал слушалката. Той започна да ми говори бързо на неправилен немски език, че количеството на силиция, което съм открил в препарата, е твърде малко, и че е необходимо да повторя анализа, и че…

В този момент разговорът ни бе прекъснат. Когато започнах да крещя в слушалката отново да ме свържат, гласът на фрау Айнциг изрече с подчертана любезност:

— По тези въпроси следва да разговаряте само с доктор Шварц. Той отсъствува сега.

Не знам защо, след този случай се заинтересувах къде минава кабелът на моя телефон. Оказа се долу, под пода. Електропроводът също бе подземен. Мъчех се да разбера къде се намира телефонният комутатор. Сигурно в триетажната сграда, обитавана от доктор Грабер.

Откакто бях в института на Грабер, аз научих доста неща. Сега можех много прецизно да извършвам качествено и количествено химическите анализи, при това със значително по-голяма точност отколкото в университета. За откриване на химични елементи прилагах освен обикновените реактиви и чувствителни органични индикатори. Усвоих много физически методи за анализ, за които знаех или само от книгите, или от един-два практически опита с остаряла апаратура. Бях усвоил и различни анализи — колориметрични, спектрофотометрични, спектрални, рентгеноструктурни и потенциометрични. Доктор Шварц настояваше да изпълнявам особено прецизно последните.

— Вие трябва да определяте извънредно точно концентрацията на водородните йони в разтворите. Трябва да можете накрая да я усещате с точност до третото деление — поучаваше ме той.

Дълго време не можех да разбера защо това е толкова важно. Едва по-късно, когато тук, в пустинята, се разиграха трагични събития, разбрах смисъла на всичко това…

От лабораторията, където живееше Шварц, ми донасяха за анализ или разтвори, или вещества на кристали. Поасон ми донасяше обикновено пепел. Той гореше нещо в лабораторията си, а аз трябваше да определя състава на онова, което оставаше. От време на време ми донасяше разтвори. Но те не бяха кристално чисти разтвори, каквито получавах от Шварц. Неговите разтвори бяха почти винаги много мътни, със седименти, понякога миришеха неприятно. Когато ми ги предаваше, той много държеше, преди да ги сложа в потенциометричната кювета или в кюветата на нефелометъра, да ги разклащам добре.