Ерика Джонг - Страх от летене

— Тук няма човек с такова име, мадам — рече високият слаб портиер, който приличаше на Боб Кречит.

Сърцето ми се сви.

— Сигурен ли сте?

— Ето, можете да погледнете в регистъра, ако желаете… — И побутна книгата към мен. Имаше само около десетина гости в тази обитавана от духове къща. Не беше трудно да се отгатне защо. Купонът течеше в Лондон, но не и тук.

Прегледах регистъра. Строубридж, Хенкел, Харбелоу, Ботъм, Коен, Киней, Уатс, Уонг… Ето го! Трябваше да бъде Уонг. Разбира се, че така го бяха сбъркали. Всички китайци изглеждаха еднакво й всички китайци се казваха Уонг. Изпитах огромно съчувствие към Бенет, който трябваше цял живот да понася подобни гадости, при това без да се озлоби.

— А този в стая 60? — попитах, като посочих тъпата им правописна грешка.

— О, японският джентълмен ли?

Майната ти, помислих си. Никога не могат да направят разлика.

— Да, бихте ли позвънили в стаята му, моля?

— За кого да предам?

— Съпругата му.

Терминът „съпруга“ очевидно тук ги запращаше директно в деветнадесети век. Приятелят ми Боб Кречит буквално подскочи към телефона.

Ами ако въпросният Уонг наистина беше някой японски джентълмен? Тоширо Мифуне може би? В комплект със самурайска сабя и с кок на върха на главата? Някой от изнасилваните в „Рашомон“? Духът на Юкио Мишима с все още кървящи рани?

— Съжалявам, мадам, никой не отговаря — вдигна рамене служителят.

— Мога ли да почакам в стаята?

— Както обичате, мадам.

При което дрънна с камбанката, поставена на тезгяха, и извика пиколото. Още един Дикенсов типаж. Само че този беше по-нисък и от мен и си беше лъснал косата с брилянтин.

Последвах го в асансьорната кабина. След множество бръмчащи минути пристигнахме на шестия етаж.

Наистина стаята беше на Бенет: саката и връзките му висяха стройно подредени в гардероба. Купчинка театрални програми върху тоалетката, четката му за зъби и шампоанът на лавичката над старомодната мивка. Чехлите му на пода. Бельото и чорапите му прострени да съхнат на радиатора. Едва ли се усещаше, че ме е нямало. А нямало ли ме е? Толкова способен ли беше Бенет да се нагоди към моето отсъствие? Спокойно да ходи на театър и да се прибира, да си пере чорапите? Леглото беше единично. Стоеше неоправено, но не изглеждаше разхвърляно.

Порових се в програмите. Беше изгледал всички постановки в Лондон. Не бе рухнал, не беше извършил нищо налудничаво. Оставаше си все същият предсказуем Бенет.

Въздъхнах с облекчение. Или от разочарование?

Напълних си ваната и съблякох мръсните си дрехи, оставих ги да падат зад мен по пода.

Ваната беше една от онези дълги, дълбоки и с лъвски крака. Типичен саркофаг. Потънах до брадичката.

— Здравейте, крака! — рекох, когато пръстите ми изплуваха на другия край на ваната. Ръцете ми бяха насинени и ме боляха от влаченето на куфара, а краката ми — осеяни с пришки. Водата беше толкова гореща, че за миг си помислих, че ще припадна. „УДАВЕНА ВЪВ ВАНАТА НА ОТЧУЖДИЛИЯ СЕ СЪПРУГ“, написах мислено за „National Enquirer“. Нямах ни най-малка представа какво щеше да се случи след това, но в момента не ми и пукаше.

Движех се леко в дълбоката вана и чувствах, че има нещо различно, нещо странно, но точната представа за него ми убягваше.

Погледнах надолу към тялото си. Същото. Розовото на бедрата ми, триъгълникът къдрави косми, връвчицата на тампакса на риболов във водата като герой на Хемингуей, белият корем, гърдите — потопени наполовина, зърната им топли и порозовели от димящата вода. Хубаво тяло. Мое. Реших да си го задържа.

Прегърнах се. Страхът — като че ли той липсваше сега! Студеният камък, който бях носила в гръдта си цели двадесет и девет години, си бе отишъл. Не изведнъж. И може би не завинаги. Но сега си беше отишъл.

А дали не бях дошла само за да се изкъпя? Може би щях да си тръгна, преди да се е върнал Бенет. Или пък щяхме да се приберем заедно у дома, да се разберем. Или може би щяхме да се приберем заедно у дома и да се разделим. Не беше ясно как щеше да свърши цялото приключение. В романите от деветнайсети век те се оженваха. В романите от двайсети век те се развеждаха. Възможен ли е завършек, в който те не правят нито едното, нито другото? Засмях се на себе си: каква литературка бях. „Животът няма фабула“ е един от любимите ми изрази. Няма сюжет поне докато още живеете. А след като умрете, сюжетът вече не ви засяга.

Ала каквото и да се случеше, знаех, че ще го преживея. Знаех преди всичко, че щях да работя. Да оцелееш значеше да бъдеш роден отново и отново. Не бе лесно, а беше и винаги болезнено. Но не съществува никакъв друг избор освен смъртта.