Ерика Джонг - Страх от летене

— Какво си сложила в клозета? — пищеше той (или нещо такова). И тогава ме накара да гледам, докато вадеше полуразпаднали се котекси, парче по парче. Възможно ли беше наистина да не знаеше какво бе това? Или се опитваше да ме унижи? Или беше езиков проблем? (Comment dit-on kotex en francais ) Или просто изкарваше яда си на мензиса ми! Стоях там, червях се и мърморех „дръгстор“, „дръгстор“, което (сега вече го разбрах) е френска дума.

Междувременно Лала и Клое неистово се кикотеха. (Те знаеха, че е нещо мръсно дори да не разбираха подробностите. Със сигурност се досещаха, че нещо не е наред, иначе защо щях да тичам до банята по дванадесет пъти дневно или защо щеше да ми вика това плашило?) Порехме вълните към Ню Йорк, оставяйки диря от кървави котекси за рибите.

В тринадесетгодишното ми съзнание „Ил дьо Франс“ бе най-романтичният кораб на света, защото се

[# Как се казва котекс на френски. — Б. пр.]

появяваше като камея в „Тези лудички неща“ — мечтателно романтичната песен (изпълнявана на пиано от мечтателно романтичния ми баща):

Раздрънкано пиано от съседния апартамент.

Неуверени думи, които ти казаха онова,

което има предвид сърцето ми…

(Поезията, с която бях отгледана!) Някъде в песента, „Корабът Ил дьо Франс с всичките тези чайки около него…“ е мечтателно споменат. Въобще не съм предполагала, че чайките ще се стрелват към моите кървави котекси. И през ум не ми е минавало, че докато дойде време аз да пътувам с него, „Ил дьо Франс“ щеше да бъде определено най-лошият превозвач и щеше да се клатушка като стара вана, да кара почти всички пътници да хващат морска болест. Стюардите се побъркваха. Столовата оставаше на практика почти празна при всяко ядене, а звънците на рум-сървиса непрекъснато звъняха. Виждам топчестото си тринадесетгодишно „аз“, стиснало здраво чантата си, пълна с котекси, на люлеещата се ту нагоре, ту надолу палуба, да окървява целия си път обратно към къщи, в Манхатън.

Госпожи и Господа, мензисът ми!

Година и половина по-късно, аз гладувах до смърт и мензисът ми внезапно спря. Причината? Страх да бъда жена, както се изрази доктор Шрифт. Е, добре — защо не? O.K. Беше ме страх да бъда жена. Не ме плашеше кръвта (в действителност нали това очаквах — поне докато не ме бяха навикали по въпроса), но се страхувах от всичките глупости, които идваха заедно със събитието. Като например да ти казват, че щом имаш деца, няма да станеш никога човек на изкуството, като например огорчението на майка ми или досадното концентриране на баба ми върху яденето и срането, или това, че някое тъпоумно момче щеше да ме пита смятам ли да ставам секретарка. Секретарка! Решила бях никога да не се науча да пиша на машина. (И така и не се научих. В колежа Брайън ми пишеше материалите. По-късно чуках с два пръста или плащах, за да ми напечатат работите. О, неумението ми беше причинявало огромни неудобства и ми бе струвало безбожни суми — но какво са парите и неудобствата, когато става дума за принципи? А принципът тук гласеше: Аз не съм и никога няма да бъда машинописка! Дори заради самата себе си. Независимо колко машинописът щеше да улесни живота ми.)

Така че, ако да менструираш значеше, че трябва да пишеш на машина — то ще спра да менструирам! И ще спра да пиша на машина! Или и двете! И няма да имам бебета! Бих си отрязала носа, за да направя напук на лицето си! Буквално бих изхвърлила и бебето с мръсната вода. И това, разбира се, беше другата причина, поради която се намирах в Париж. Бях скъсала с всичко — семейство, приятели, съпруг — само за да си докажа, че съм свободна. Свободна като повреден спътник в отвъдното пространство. Свободна като въздушен пират, приземил се с парашут в Долината на смъртта…

… Свих остатъка от тоалетната хартия, пъхнах го в чантата и поех обратно към стаята си. Но на кой етаж беше тя? Нищо не си спомнях. Вратите ми изглеждаха еднакви. Изкачих се на бегом два етажа по-горе и сляпо се втурнах към ъгловата. Отворих я със замах. Дебел мъж на средна възраст седеше гол на стола и си режеше ноктите на краката. Вдигна поглед, леко изненадан.

— Извинете ме! — рекох и в бързината треснах вратата. Втурнах се към следващия етаж, слава Богу, намерих собствената си стая и заключих. Още не можех да проумея изражението на онзи долу. Забавляваше се, но не беше шокиран. Спокойна усмивка като на Буда. Въобще не бе притеснен.

Така значи — имаше хора, които ставаха по обяд, подрязваха си ноктите на краката и седяха голи в хотелските стаи, без да приемат всеки ден за апокалипсис! Забавно! Ако някой беше влетял в моята стая и ме беше заварил гола да си режа ноктите — сигурно щях да умра от шока! А щях ли наистина? Може би бях по-силна, отколкото си мислех.