Ерика Джонг - Страх от летене

Разгръщах страниците и жадно търсех някакво разковниче за несгодите ми. Най-ранните страници на бележника бяха още от престоя ми в Хайделберг. Ето ги описанията на мъчителните караници с Бенет, дословните записки за най-грозните ни сцени, преразказите на психоанализите ми с д-р Хапне, откровенията за моите усилия да пиша. Господи! Почти бях забравила колко нещастна и колко самотна се чувствах тогава. Бях забравила колко студен и затворен във висша степен е бил Бенет. Защо един лош брак беше за предпочитане пред безбрачието? Защо се бях вкопчвала така в нещастието си? Защо бях вярвала, че то е всичко, което имам?

Както четях бележника, започнах да се увличам, сякаш пред себе си имах роман. Почти започнах да забравям, че го бях писала аз. И тогава взе да си проправя път любопитно откритие. Престанах да се самоупреквам; беше толкова просто. В крайна сметка може би бягството ми не се дължеше нито на злонамереност от моя страна, нито пък на липса на лоялност, за която трябваше да се извинявам. То беше може би някаква лоялност към самата мен. Драстичен, но необходим начин да променя живота си.

Не трябва да се извинявате, че искате да разполагате със собствената си душа. Вашата душа ви принадлежи — за добро или за зло. Изреченото и стореното — това е всичко, което притежавате.

Бракът е измамничество, защото в известен смисъл е една folie a deux. Често не знаете къде свършват вашите психопатии и откъде започват тези на съпруга ви. Имате склонност да упреквате себе си прекалено много или пък не се упреквате достатъчно за лошите неща. И още — имате склонност да бъркате зависимостта с любовта.

Продължавах да чета и с всяка страница ставах все по-философски настроена. Знаех, че не искам да се връщам към брака, описан в бележника. Ако двамата с Бенет се съберяхме отново заедно, то това трябваше да бъде при съвсем различни условия. А ако не го направехме — знаех, че ще го преживея.

[# Лудост за двама (фр.). — Б. пр.]

Никаква сигнална светлинка не светна в главата ми при въпросното откритие. Нито пък подскочих с вика „Еврика“. Седях си съвсем спокойно и гледах в изписаните страници. Знаех, че не искам да попадна в клопката на собствената си книга.

Беше сърцераздирателно също така да видя и колко много съм се променила за изминалите четири години. Вече можех да изпращам творбите си на издателите. Не се боях да шофирам. Успявах да прекарвам дълги часове сама и да пиша. Преподавах, изнасях лекции, пътувах. Колкото и да изпитвах ужас от летене — не позволявах на страха да ме контролира. Може би един ден той щеше завинаги да изчезне. След като някои неща можеха да бъдат променени, значи можеха да се променят и други. Какво право имах аз да предричам бъдещето, и то да го предричам така нихилистично? Колкото повече остарявах, толкова повече (вероятно) щях да се променям; да се променям по стотици различни начини, които дори не бих могла да предвидя. Оставаше ми само да чакам.

Най-лесно бе да се самоубиеш в пристъп на отчаяние. Точно толкова лесно бе и да се преструваш на мъченик. Виж, да не правиш нищо беше по-трудно. Да изтърпиш живота си. Да чакаш.

Заспах. И като че ли заспах с лице, притиснато към спиралата на бележника. Помня, че се събудих в призрачните часове на ранното утро и усетих спиралата — стоеше отпечатана на бузата ми като следа от камшик. Бутнах бележника настрани и продължих да спя.

И сънищата ми бяха екстравагантни. Нафрашкани асансьори, свободно падащи платформи, огромни стръмни и хлъзгави стълбища, виещи се лабиринти на храмове, които трябваше да изкатервам, планини, кули, развалини… Изпитвах някакво смътно усещане, че си назначавах сънища, като някакво лечение. Спомням си, че веднъж или два пъти се събудих и после пак заспивах с мисълта: „Сега ще сънувам съня, който ще вземе решението вместо мен.“ Но кое беше нужното ми решение? Всеки избор по свой начин изглеждаше ужасно незадоволителен и изключваше някакъв друг вариант. Сякаш че питах сънищата си да ми кажат коя бях аз и, какво трябваше да правя. Събуждах се с разтуптяно сърце и отново потъвах обратно в съня. Надявах се може би, че ще се събудя друга.

Фрагменти от тези сънища са още пред мен. В един от тях аз трябваше да извървя по тясна дъска разстоянието между два небостъргача с цел да спася нечий живот. Чий? Моя? Този на Бенет? На Клое? Сънят не казваше. Но беше ясно, че ако се провалях, щеше да свърши и моят собствен живот. В друг сън бърках в себе си, за да си махна диафрагмата, а там, върху цервикалния канал, се намираше голяма контактна леща. Утроба със зрение. Цервикалният канал наистина беше око. И при това — късогледо око.