Ерика Джонг - Страх от летене

Но също така бях и по-мръсна, отколкото си мислех. Независимо от сентенцията на Одън, че всички хора обичали миризмата на собствените си пръдни, моята смрад започваше да дразни ноздрите ми. Тъй като нямах тампакси, за къпане във вана не можеше да става дума; все пак трябваше да направя нещо за косата си — тя висеше на меки, мазни фитили и бе започнала да ме сърби, сякаш имах въшки. Ново начало. Щях да си измия косата поне, да се напръскам с парфюм като смрадливите версайски куртизанки и… да поема. Но накъде? Да търся Бенет? По следите на Ейдриьн? По следите на тампаксите? По следите на Айсидора?

— Просто млъкни и си измий косата! — заповядах си. — Всичко по реда си!

За късмет, бях фрашкана с шампоан и въпреки че мивката бе малка, а водата студена, фактът, че мия косата си, ми създаде чувството, че аз командвам положението.

Час по-късно бях си събрала багажа, облякла, гримирала и завързала едно шалче върху мократа коса. Сложих и слънчевите очила, за да продължа да се предпазвам от уроки. Импровизирах и поредната дамска превръзка от тоалетна хартия и я закарфичих за гащите си. Не беше най-удобното приспособление, ала все пак чувствах се готова да платя сметката си, да тътря куфара си и да се изправя лице в лице със света.

Благодаря ти, Господи, за слънчевата светлина — помислих, щом излязох на улицата. Бивш друид, какъвто си бях, знаех да благодаря на боговете и за малките благинки. Бях преживяла нощта! Дори бях спала! За момент си позволих лукса да мисля, че всичко ще бъде наред!

Не мисли! — заповядах си отново. — Не мисли, не анализирай и не се тревожи!… Просто се вземи в ръце и се концентрирай върху задачата да се добереш до Лондон. Просто гледай да изкараш някак си шибания ден.

Дотътрих куфара си до една аптека, купих тампакси и зашляпах отново към снощното кафене на Плас Сен Мишел. Просто оставих куфара до една маса и слязох долу в тоалетната, за да си сложа тампона. Само за миг се притесних, че оставям багажа, ала после реших да му тегля една майна. Щеше да бъде знамение. Ако, когато се върнех (подобаващо запушена с един тампакс), куфарът си седеше още там, значи всичко щеше да се оправи.

Седеше си.

Настаних се до него и поръчах капучино и кифла. Наближаваше един часът и аз се чувствах спокойна, почти еуфорична. От колко дребни неща зависеше щастието ни: една отворена аптека, един неоткраднат куфар, една чаша капучино! Изведнъж ясно осъзнах малките удоволствия от това да си жив. Превъзходният вкус на кафето, струящата слънчева светлина, хората, позиращи по уличните ъгли, за да им се възхищават. Изглежда, целият Латински квартал бе превзет от американци. Вдясно от мен, вляво от мен — чувах разговори за текущите изисквания на Мичиганския университет и за това колко опасно е да се спи по плажовете в Испания. Група негърки на средна възраст, с шапки, украсени с цветя, си пробиваше път през Плас Сен Мишел към Сена и Нотр Дам. Имаше и млади американски семейни двойки с бебета и с раници. „Пикасо със сигурност е имал фетиш към гърдите…“ — рече някакъв тънък, облечен в Тишърт Оскар-Уайлдов тип на своя спътник (той се беше издокарал с най-новите неща на Карден). Представих си, че инициали на Карден имаше и на бикините му. Каква сцена! Като Чосъровите кентърберийски поклонници: Батската невяста — като черна американска лейди на поклонение в Нотр Дам; Сквайерът — като добродушен колежанин с руса брада, носещ „Пророка“; Игуменката — като хубавка студентка по история на изкуствата, която току-що е излязла от интерната „Мис Хюит“ и от салона на Сара Лоурънс (разбира се, облечена в мръсни джинси, за да прикрие аристократичното си минало и биография); Похотливият калугер — като уличен проповедник за макробиотиката и естествените начини на живот; Монахът — като нов последовател на Кришна с вързан кичур коса върху бръснатата си глава; и Мелничарят — като бивш политически активист от Университета на Чикаго, който сега раздава литература за френското феминистко движение… („Защо си феминист?“ — попитах скоро едно момче, известно като много запален привърженик на движението. „Защото това е най-добрият начин да те начукат в днешно време!“ — рече той.) Чосър щеше да е като у дома си. Нямаше нещо, което можеше да му се опре!

Чувствах се спокойна и уравновесена в момента, значи можех да се позабавлявам, преди отново да ме обземе паниката. И така — не бях бременна все пак. В известен смисъл това беше тъжно — менструацията винаги носи малко тъга, — ала същевременно е и ново начало. И така, даваше ми се още един шанс.